понеделник, 21 декември 2009 г.

Аз, мен, себе си и Его



Коридор.

Тесен, не много дълъг. Накрая врата, разбира се (че какво друго?).
Луминисцентни лампи мигат нервно по стените с цвят „мляко със синя акварелна боя”.
„Ззззз”, казват лампите, „трак-трак-трак” отвърщат токчетата и съм пред вратата.
Поглеждам часовника си. Прокашлям се тихо и почуквам. 2 пъти, категорично. И натискам дръжката.

– Заповядай, Ина. Влез! – леко дрезгав глас, все още не притежаващ съответна визия.
Стаята е ненужно-драматично тъмна. Прилича на кабинет на изпълнителен директор. Щорите са пуснати и виждам силует на бюро и стол с гръб. Точно пред мен пък има една малка трикрака табуретка, смешно ниска.
– Седни – казва Гласът делово.

Поглеждам леко подигравателно към столчето, но добре – сядам.
– Да заобиколим любезностите и да преминем към същината – Столът се върти леко наляво-надясно, все още с гръб.
– Не съм готова до край с годишния доклад за 2009, но мога да резюмирам в общи линии изводите за четвъртото тримесчие – казвам сериозно.
– Ина, Ина... цялата ти работа е такава! – Столът се обръща и в него седи... моето Его. Изглежда като суров, безизразен анимационен мафиот. – Защо идваш да се виждаме, като няма свършена работа? Защо няма свършена работа, като навлизаме в новогодишния период на равносметки? Криза е, не се притисняваш, че ще те уволня, очевидно много смела мисъл...

– Ох, я престани... тъпа сценка – казвам, излизайки от сценката шеф-подчинен. Ставам и ритвам столчето. До мен се появява червен диван, бюрото със стола се превръщат в кресло с масичка. Лягам на дивана и Егото ми излиза на светло и сяда в креслото. Сега изглежда като Фройд. Запалва си цигара и казва с немски акцент:
– Добре, мило момиче, кажи ми всичко – какво те тормози от последната ни среща? Каквото и да е е свързано със секс, да знаеш...
Поемам дълбоко дъх и затварям очи.
– Еми пак е Нова година. Последната почти не я усетих, все още имам чувството, че е началото на септември. Догодина ще стана на 27, хората около мен се женят, раждат си деца, а аз...

– Ооо, моля те, престани с това... А пък междувременно работеше за световна компания, започна да учиш магистратура, пишеш в известни списания, караш много скъпа кола, пътува из Европа, изглеждаш все по-красива и по-слаба – правиш каквото си искаш и с когото си искаш, това кажи на забременяващите си приятелки и сгодени бивши любови – Егото ми вече се е превърнало в Саманта Джоунс и вири нос на маса в скъпо кафене в Ню Йорк. – Ще ти е мъчно, че не можеш да се занимаваш само със собствените си желания след много малко време.

– Вече се чудя дали приличам повече на Кари Брадшоу или на Бриджит Джоунс – казвам мрачно тази шега, която си подхвърляме напоследък с приятелки и когато отварям уста да продължа, Егото ме прекъсва...
– Не се притиснявай, момиче (сега изглежда като възрастна гадателка, а на масата пред нас се появява кристално кълбо и кафенето се превръща в шатра), и теб ще те удари сляпата неделя... Виждам мъж... Висок...Не те е забравила Съдбата, спокойно... Много те обича вече, търси те...
– Охххх, и ти с тези глупости! Знам всичко до тук – да, имам късмет, имам идеи, мога да правя много неща и мога да бъда която си искам. Но винаги има „но”... просто се чудя дали цената на това, че получавам всичко друго е това да не получавам любов в най-простия и буквален смисъл на думата...

– Еми това е положението – едни получават едно, други - друго. Но не напълно едното, или напълно другото. Не бъди неблагодарна. Чашата е винаги наполовина пълна – Егото скача на масата във формата на дебел, лилав и ухилен до ушите котарак. Кристалното кълбо се превръща в аквариум със златна рибка, Егото вкарва дебела лапа вътре, изважда златната рибка и я изяжда. – Напълно самодостатъчни сме си.

– А пък аз чета една книга, в която се казва, че именно ТИ си причината да не съм спокойна и доволна по съвсем класическия начин. В нея твърдят, че Егото е това, което пречи на любовта да се случи... – плесвам Егото с един вестник, за да слезе от масата.
– И какво от това? Сега да оставим да се подиграват с нас ли? Или да ни погазват чувствата? А за какво са ни чувства и без това?? Като Егото пречи на любовта, тогава да го махнем и да се повлачим по корем и да се помолим да не ни оставят, или да поревем за нещастието си, слаби и гърчещи се на пода, това ли искаш? Веднага назначавам ампутация на Егото, няма да се бавим и минута! – сега се превръща в един 10-сантиметров доктор Хаус, който удря с детска ярост обувката ми с бастуна си.
– Не казвам това, бе, Его... И стига с тези превъплъщения... – Егото се превръща в огледало, което уж ме отразява и си слага ярко червено червило.

– Не е въпросът какво нямаме, а какво имаме и какво можем да придобием – оправя си черната, секси рокличка. – А няма нищо, което да не можем да придобием. Ако ли има, то значи е нещо, което Съдбата ни казва, че не ни трябва всъщност.

– Ние, ние, ние... писна ми, знаеш ли??! Искам да се разделим за известно време... Събирай си багажа и да те няма.
– Аз ли да се изнасям? Ти си у нас в момента – ти се изнасяй – казва Егото със смешно тънък глас на надута мишчица.
– Его, уволнявам те! Дразниш ме, пречиш ми, говориш ми колко сме самодостатъчни и се тъпчеш с отрицателните ми емоции...
– Добре. Млъквам. Но да не дойдеш да плачеш при мен, когато видиш момчето с другата, или когато те изолират приятелите, или когато... няма да усетиш как ще се върнеш, тичайки при мен да сме си само ние...
Махвам с ръка и пред Егото се отваря драматично врата с мрънкане.
– Айде, Его, марш.
– Не искааам. Недееей! – Егото се влачи на колене и трие размазана спирала - А аз те обичам! Знам, че не го показвам, но те обичам най-много!
 Стиска ме и се опитва да ме задържи, докато аз се пробвам да се изкопча.
– Его, пусни ме!! – бия го с юмруци.
– Няма! Обичам те! Няма да те пусна!
– Пусни меее!!! – свличам се надолу, за да се измъкна от капана на прегръдката на Егото, но не успявам – Чу лии? Остави ме на мира! Всичко свърши! Мразя те! Мразя те! Мразя те!
– Глупачето ми! Забрави ли, че казваш всичко точно наобратно! Значи ме обичаш!

– Добре, обичам те! – отпускам се.
Егото се усмихва хитро и победоносно. Мълчи премерен брой секунди.
– А аз теб – не! Излъгах!

 * * *

– Стоооп!!! – крещи глас през мегафон.

Лампите светват. Чуват се колела на преместващи се камери. Тълпи от асистенти, технически работници и масовки засновяват наоколо. Декорите се разглобяват. Режисьорът продължава да се възмущава с мегафонен глас:

– Тези сценаристи малоумни ли са!??? Какво е това?? Имаме страхотна героиня и някакъв напълно изсмукан от пръстите измислен герой Его - това съответства на напълно празен кино салон! Вместо да има нещо екшън, любовна история, горещи сцени и интриги ала-бала... Я го махнете този Его да видим какво ще излезе. 15 минути почивка и започваме снимките отново със сцената в коридора. Марш на работа, мързеливци!


понеделник, 7 декември 2009 г.

Предложение към Съдбата


(във връзка с оптимизирането на моето скромно съществуване)

Уважаема Съдба,

Моля да бъдат добавени следните функции към Живота ми с цел по-лесното му и ефективно протичане. Считам, че добавянето им е важно, за да изгладим комуникацията помежду си и да не бъдете занимавана повече от моя страна с незначителни казуси, които могат да бъдат разрешени по технологичен път. Към тази молба прилагам списък с предложенията ми за оптимизация.

1. Save as
Ето от това имам нужда когато паркирам, благодаря, с черешка на върха!
Тази функция ще спести време по отношение на опитите „проба-грешка”, като същевременно запази ценния житейски опит. Добавянето на Save as… към живота ми ще допринесе в сферите на кулинарията (чувствително), академичния ми успех в университета, вземането на нелогични любовни решения, съобщаването на неприятни новини и влизането в конфликт с други човешки същества.

2. Backspace
Изобщо не Ви моля за нещо толкова голямо като „да върна времето назад” или „да променя хода на съдбата”, в никакъв случай. Може да се каже, че това е една PR опция, необходима за козметични промени. Тя ще изключи напълно случването на малки гафчета, които усложняват Вашата работа в последствие, неприятни, случайно изпаднали реплики, издаване на тайни, излагане пред хора, пиянски засрамващи вечери и така нататък. Например: „Така ли казах? Неее... (цък-цък-цък) Това имам предвид”.

3. Undo
Една по-сериозна опция, с един по-сериозен потенциален принос към по-щастливото ми битие. Добавянето на Undo в моето съществуване ще помогне на поправянето на грешките, които преговарям преди да заспя, макар че са с отдавна изтекъл срок на годност. Разбира се, не разчитам да е неограничена, но тази функция, припомням, ще улесни особено работата Ви по моята история. Unlove и Unsay са още две подфункции, които заслужават да се разработят в отделни възможности.

4. Hide
Защо е необходимо да зареждам всички ненужни емоции всеки път като започне песен, или чакам на светофар, или си мия зъбите? Процесът на съществуването ми ще се олекоти съществено, ако не обмислям „Ами ако...” и „Какво ли ще стане, ако...” варианти, които не са необходими за изпълняването на дадената, настояща задача. Необръщането на внимание на дребните дразнещи факти ще помогне за влагането на повече внимание във важните неща и респективно в моето развитие като човек. Ако е възможно, нека Hide опцията да работи и с досадни хора, благодаря!

Няма да бъда нескромна и да искам и Paste функция, с помощта на която направо да пренасям мислите си в съществуване, но при успешно интегриране на горните опции към Живота ми, ще бъде разработено като отделен проект.

Вярвам, че съм достатъчно зрял и отговорен човек, за да използвам тези възможности разумно.

Надявам се молбата ми да бъде удовлетворена.

Искрено Ваша,

И.

P.S: А ето това бутонче как да се разберем да го махнем? Да се черпим нещо, а?

сряда, 2 декември 2009 г.

Ако бях на твое място...



Обичаме да даваме акъл. Това е нещо, което се отдава идеално на всеки.
Както е с готвенето – един ще каже да се добави сол, другият ще настоява за захар...

Или като с вицовете! Всеки знае вариант, по-смешен от твоя и няма търпение да те прекъсне, за да го каже.

Всеки си мисли също така, че можеш да обуеш неговите обувки, за да се чувстваш много по-добре отколкото във своите, а дори не пита дали носите един номер. Може да ти каже как да свършиш работата си по-добре или направо – защо изпадаме в детайли – може да се справи с живота ти като с детска игра за 5 минути!

Дава ти мнение, после съвет, или по-точно - гореща препоръка, всъщност маскирано настояване... и после – казах ли ти аз, колко е глупав този човек да не ме слуша??

Старата мома казва на момичето как да спечели някой мъж.

Беднякът има гениални планове как да похарчи парите на богатия. Щастливият обяснява „нещастие за начинаещи” на плачещия.

Дебелият учи слабия как да отслабва. Грозният оправя яката на красивия.

Никой не излиза от вкъщи без джобове, заредени с умни съвети, за да спаси останалите. И няма търпение да срещне някой, за да напълни ръцете му със съвети, да изглади гънките по живота му, да му обясни точно кое как се прави.

Гледаме в паницата на другия. Съветваме го тактично. После му казваме честно къде точно бърка. След това ясно му даваме да разбере, че е в грешка. И после вдигаме ръце – да се оправя (или „ти си знаеш си най-добре” – в превод: прави каквото искаш, троши си главата като не ме слушаш).

Настояваме. Критикуваме. Редактираме. Превъртаме. Поправяме. Задраскваме. Съдим. Сърдим се или се подиграваме.

Всъщност си губим времето да викаме Неволята за някой друг, вместо да се занимаваме със сложното задвижване на машината на собствените си случвания.

* * *

Слушам съвети както слушам музика.
Едни песни ми харесват, знам им текста, помагат да се чувствам по-добре. Други ме карат да цъкна следващата песен по-бързо. Някои ми се забиват в главата, пея си ги без да усещам. Има и такива, които мисля, че за нищо не стават.

В някой виждам точния момент, в който се намирам и дори помагат от време на време. За други съм сигурна, че няма да се случат на мен. Имам любими „изпълнители” на съвети и такива, които просто не мога да взема на сериозно.

А когато някой реши да ми „пее” по-упорито не му спестявам това да го попитам – а кой ти каза, че пееш по-добре от мен??

Така де, дай смислен съвет, но гледай да си го прилагал и за себе си един-два пъти. Никой няма да изпие шишенцето с етикет „Отрова”, само защото го уверяваш горещо, че нищо няма да му стане.

Симфонията от съвети е във финалните си акорди. Следващото парче е собствената тишина, където това как постъпват другите, как са се справили или как са станали по-добри и по-бързи, няма значение.

И от там нататък се оправям и без съвети – искам, не искам.

сряда, 25 ноември 2009 г.

Едно сигурно нещо за любовта



За любовта може да няма много 100%-ви неща, но едно е сигурно:

Минава ти като на куче.

Искаш, не искаш.

Поне усещането на пеперуди в стомаха и това, че не можеш да дишаш без някой.
Това, което остава пък умее да си сменя лицето.

Колкото и са си мислиш, че тази тръпка просто няма да я преживееш и ще прекараш живота си сам с една торба котки за компания, тц – няма да стане така.

Колкото и да си казваш „това е ЧовекЪТ”, неизбежно стигаш до: „това е човек, от многото такива и май не е моя”...

Дори да и висиш на полата на Любовта с цялата си тежест и да си казваш, че просто отказваш да продължиш, ако не се случи така както си го представяш, със сигурност идва момент, в който излизаш от себе си и се виждаш отстрани... И не се харесваш. И разбираш, че това не е това, което ти искаш. Неизбежно се пускаш.

Дори да задържаш дъх с детска упоритост в отказ повече да дишаш, без да питаш себе си ще поемеш следващата глътка, дишането е рефлекс, който не зависи от свободната воля и слава богу – не от чувствата.

Една характерност на тази сигурност е, че сега ще си кажеш, че това не е твоята история и че на теб няма да ти се случи, или точно обратното – не ти минава, няма да ти мине, това беше.

Всеки от нас си има картина на себе си в главата вече много бяло стар, в която е с един човек, с който е бил през целия си живот и се обичате благодарно. И като казвате завинаги, то е в най-буквалния смисъл. И имате внуци – виждате какво сте направили в този живот. Имате история за разказване. И вечер лягате един до друг с трепет като първия път. И любов може отдавна вече да няма в задъхания, детски смисъл... но пък имате един цял живот заедно, а това е повече. Неизмеримо повече.

Това не се случва на всеки. И по-важното - не се случва със всички, които не можеш да пуснеш да си тръгнат от главата ти.

А каква е тази работа с „ЧовекЪТ на живота”. Не можеш да кажеш кой е такъв, докато не свърши животът, колкото и парадоксално да звучи. Не можеш да твърдиш, че си го изпуснал или няма да го срещнеш, защото просто не знаеш. Точка.

Другото почти сигурно за любовта е, че съществува любовна амнезия.

В смисъл на: когато прочетеш това няма да се съгласиш и ще се влюбиш веднага щом излезеш навън, човек ще си каже, че на пук направо. После ще си изградиш илюзии на базата на този гъдел в корема си. Ще си кажеш, че това е ЧовекЪТ. Може да се случи нещо, може би не. Но неизбежно ще ти мине... като на куче. Един или друг ден. Тогава ще страдаш и плачеш и ще си мислиш, че ще остарееш сам с торбата котки. И отново няма да си съгласен с тази теза. После ще излезеш и ще се влюбиш, получил напълно тази любовна амнезия за какво е било преди.

И добре, че е така, де.

петък, 13 ноември 2009 г.

В очакване на неочакваното



В очакване на нещо неочаквано да се случи.
Слагаш каската на главата. Сядаш на стол, опрян до стената.
Оглеждаш се на всички страни. От време на време към прозореца, а понякога и към тавана.

Нещо неочаквано и вълнуващо трябва да настъпи по логиката на ритъма на ежедневието всеки момент. Достатъчно време беше спокойно и тихо. Така че - всеки момент. Не знаеш къде да поставиш ръцете си, затова ту ги кръстосваш, ту ги слагаш в скута си като древноегипетски монумент. Краката са прибрани под стола.

Гледаш първо на ляво. После на дясно. Със съвсем тънка, леко глупава усмивка. Да, наистина нещо трябва да се случи всеки момент. Много вълнуващо, изненадващо, наелекризирващо, възбуждащо, спиращо дъха, да – след секунди.

Вратата си мълчи също, но кой знае дали няма да изкрещи някой тотално неочакван герой в историята... ей сега. Например Морфей с две хапчета в ръка, от които да избереш едното, като за начало.

Телефонът се прави на заспал, може и той да се окаже входът на ужасно вълнуващата история, която предстои да започне след края на това изречение.

Стаята си изглежда абсолютно същата. Като една кукленска къща, в която след малко ще навлязат перките на миксера на живота и всичко ще бъде на сто процента различно. Всичко ще се промени напълно. И ти си готов за тази промяна. Естествено, ще се направиш, че е била напълно неочаквана за теб, това си е част от играта.

Чакаш още. То случването на неочаквани неща не е работа с час... но приблизително сега е времето за напълно неподозирана завръзка...

Привечер идва на пръсти, за да не развали атмосферата на контра-изненадващото посрещане на напълно неочакваното.

А от другата страна на прозореца Градът тича със всичка сила, гърми и трещи.

Хората се срещат. Разделят се. Хранят се. Забавляват се. Говорят си. Харесват се. Правят секс. После си мислят, че се обичат известно време. Работят. Стават герои на филми. Комедии. Трагедии. Екшъни. Молят се. Стават по-добри. Дерзаят. Смеят се. Променят се. Напиват се. Вярват си. Съмняват се. Готвят. Четат си хороскопите. И книги понякога. Пазаруват. Разказват си истории. И тайни. Запознават се. Правят избори. Псуват. Слушат музика. Отварят подаръци. Празнуват годишнини. Женят се. Напускат работа. Имат деца. Пътуват. Изневеряват. Ближат си сладоледа. Лъжат. Плачат. Променят плановете си. Карат автомобили. И колела. И кънки. Карат се. Разочароват се. Мълчат си. Постигат върхове. Спортуват. Понякога си разбиват сърцата. Расте им егото. И косата. Разхождат кучето. Гледат новини. Танцуват. Липсват си. Срещат някой нов. Остаряват. Казват си истини. Молят се. Извиняват се. И понякога се прибират вкъщи. Стават свидетели на всичко това в живота на другите. Благодарят. Ръкопляскат. Научават нещо ново. Влюбват се. Пушат. Вълнуват се. Пеят под душа. Обиждат се. Играят игри. Пращат си смс-и. Говорят зад гърба на другия. Разнообразяват се. Страдат от безсъние. Пият хапчета. Взимат си отпуска. Карат ски. С две думи – заети са. Да си живеят живота както им харесва и понякога – както не.

Ако Неочаквано-изнендващото Развитие на нещата можеше да ти се обади сега, или да ти напише бележка, или да се свърже с теб по някакъв начин, докато ти си на този стол, с каска на главата, чакайки го за спонтанна среща щеше да каже:

„Не ме чакай тази вечер! Прекалено съм заето, за да се случвам в живота на хората, които не ме очакват, както се сещаш - работата си е работа. Сори! Ще се видим друг път...”

сряда, 11 ноември 2009 г.

Грип vs. Facebook


Изненадващо, но прилики между грипа и Facebook има! :))
Ето ги и тях, чувствайте се свободни да добавите такива, за каквито не съм се сетила в коментарите:

1. Всички говорят за него
Независимо дали става дума за медии, приятели, познати, та дори и непознати на обществено място. На мястото на думичката "него" може да се настани удобно както грипът, така и Facebook.

2. Социализираш се с околните на тази тема
В крайна сметка, когато обсъдите позитивите и негативите на социалните мрежи, продължавате разговора в насока: "Малии, как са истерясали всички с този грип" и никога не настъпва неловко мълчание. Истинско бонус ниво пък е да кажеш как във Facebook си прочел, че еди-кой-си се е разболял от грип и натам подробности ;)

3. Когато имаш което и да е от двете, "адваш" всичките си приятели.

4. Знаеш здравословния статус на всички около теб
Кой кашля, колко кашля, колко му е температурата и какво прави по въпроса е само част от палитрата на подробности, които те вълнуват за здравето на околните.

5. Всеки се чувства свободен да направи коментар по случай статуса ти
Дали ще цъкне бутона "Like" или ще те посъветва кое хомеопатично лекарство ще те оправи за няколко часа от грипа, у човека се заражда ангажираност към твоя личен статус.

6. Споделяш информация за себе си, която не споделяш в ежедневни условия
И грипът, и Facebook предразполагат да изразиш повече от моментното си емоционално и физическо състояние, отколкото когато си здрав и офлайн.

7. Получаваш недоброволно повече от необходимата ти информация
Информационната стойност на теста: "Колко процента е сигурно, че ще се напиеш тази вечер?" е същата за мен като тази на зловещото ежечасово отброяване на жертвите на грипа по телевизията. Не знам за вас.

8. Бързо заразяваш околните
Независимо дали ще напълниш приятелчето с бацили или ще го зарибиш на Facebook е факт, че и двете се предават много бързо и лесно по въздушен път и са силно заразни.

9. Изглеждаш по-ерудиран в очите на останалите, като демонстрираш колко си в крак и с двете. Признай си, мислиш си, че знаеш по-добре от лекарите. Знаеш и по-добре от програмистите и маркетинговите специалисти, че новият пореден Facebook за нищо не
става, аман.

10. И не на последно място - когато те хване грип можеш да си седиш цял ден увит в одеало и да си цъкаш в Facebook. За съжаление, съвсем не е изключено компютърът ти да хване вирус след престой в Facebook.

Със здраве и с песен!

P.S: Един приятел допълва нещо ключово: Всъщност Facebook e грип. Оказва се обаче, че и грипът е Facebook - постоянно се опитва да събере всички в себе си и ги насърчава да поканят и още приятели.

понеделник, 9 ноември 2009 г.

Коса


Косата ми порасна за една нощ.

Сякаш сама пожела да замине някъде без да ми казва. Или по точно да ме заведе там насън, наумила си нещо. Без усилие чувам как шумоли и расте с дъх на мента и вода.

Започна да събира илюзии, проблясъци и гадания, а също и билки, мъниста и миди - тихо, шепнейки на себе си. Спусна се като река по възглавницата, и после по пода, ромолейки магии и желания.

Когато напусна къщата се впусна около себе си в плитки и червени, избухващи фонтани. По покривите, в улуците, по колите, дърветата, листата и птиците, по земята, около всяко малко камъче, по мостове, в реките, се плъзва тихо и уверено като закъсняващ бръшлян. Плъзна се по вятъра, да я води по пътищата.
Замечтана и замислена. Ненадяваща се, обаче отиваща.

Целият град изведнъж заплува в море от кичури, опашки, къдрици и възелчета. В косата ми, вече съвсем миниатюрни, започват живота си преди разведеляване коли, прозорци и разсънващи се часовници. Котки и други малки животинки с размер на точици се катерят по червените дървета от коса, за да си поемат въздух. Летяща, плъзгаща се, изтичаща, промушваща се, плуваща, носена и водена. Бързо и нежно.

Суетящи се гребени и четки загребват вълните червено, за да пътува още по-бързо.
По булевардите, улиците, уличките, вътрешните дворове... Тя знае пътя наизуст.
Под вратата.
И после по стълбите.
През ключалката.
И на възглавницата ти...

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Джобен наръчник за Знаци


Зодиакални. Пътни. Препинателни. Математически.
Съдбовни. Добри. Лоши.
И неведомите мистериозни знаци, които само ние виждаме и разчитаме за лична ситуация.
Нещо дребно като главата на карфичка и неуловимо за чуждото око придобива грандиозен смисъл за теб, тъй като разкрива тайна за твоите собствени надежди и очаквания.
От къде идват и защо - не мога да ти кажа. Не мисля, че дори е важно.

По-интересното е, че получаваме знаци по един напълно нелогичен начин, в непланиран момент и най-важното - разчитаме ги и ги осмисляме както си искаме. Като любима книга в тоалетната, вестник през рамото на непознат в автобуса, или като карта, листовката на витамин С или картичка за рожден ден от преди 10 години.

Имаш избор да отдадаеш значение на знаците по въпрос, който те вълнува или напълно да ги пренебрегнеш, като си запазиш все пак правото после да си кажеш: "Знаех си аз". С две думи - вярваме на знаците, когато ни харесва.

Знаците съществуват в точно определен миг и са предназначени за точно определена ситуация, но ако този ден не излезеш от вкъщи, това означава ли, че знакът не се е появил или че няма да го получиш друг път или по друг начин?

Какво са знаците?
Зависи колко вярваш в тях, за да ги видиш. Ако не вярваш - изобщо ги няма. А ако да - то всяко нещо може да е знак и да е свързано с друг знак, което да те доведе до отговор. Като пътечката от трохички в гората.
Може би са нещо като жокер.
Или шанс да погледнеш картите на другия.

Кога се появяват знаците?
Когато имаш нужда от знаци. И от отговори.
Търсиш доказателство.
Не вярваш на очите на емоциите си.
Виждаме знаците в най-ежедневни ситуации, но само когато имаме дилема, която се нуждае от знаци за разплитането си.

Какви са те?
Най-различни по отношение на форма и представление. Малки, почти незабележими. Може да е песен, ситуация, може да е спомен или дума.
Не се разделят в групи по цвят, вкус и значение. Всеки от тях пасва в точно определения момент.

Колко сигурност дават знаците?
50:50 - или наистина предвещават това, което мислиш или е точно обратното, естествено ако изобщо това е знак или е свързано със ситуацията.

Например:

На отиване
Интересът на госпожица З. (28г.), насочен към определен господин, започнал да се засилва с помощта на знаците.

Първоначално тя си мислела, че след като го засича на най-невероятни места случайно това е знак. И когато това се случвало, той й се усмихвал сладко, което вече си било награда.
Зодиакалните знаци на госпожица З. и този господин не били най-доброто съвпадение, но нумерологичната сметка на рожденните им дати била по-обещаваща.

Тя носела зелено на първата им среща и затова си наумила, че този цвят й носи късмет. Естествено това би могло да бъде и от сребърната гривна, която носела същия ден или от начина, по който била вързала косата, но зеленото просто получило предимство в това суеверие.

Един ден на госпожица З. й се сторило, че само защото се е сетила за господина на една точно определена песен, това е знак. Но нека погледнем детайлите, защото те са най-важни за изучаването на природата на знаците. Тя се разхождала в един облачен ден по улицата и слушала "At Last" на Etta James и точно когато в текста на песента се споменавало "At last the skies above are blue", госпожицата забелязала едно съвсем малко парче синьо небе между облаците и се сетила за гореспоменатия господин. Ето, знак - помислила си.

Господинът също проявявал известна доза интерес. Така че всеки път, когато той я потърсел, а не тя него - това било знак. Тя някакси и предусещала точно кога той ще се обади - телефонът сякаш звънял по особен начин, макар че мелодията била абсолютно същата. Това правило важало и за съобщенията след 22h, за които всяко момиче ще се съгласи, че са вълнуващи... знаци.

Като оставим настрана прекалено очевидните неща като срещи и комплименти, госпожица З. видяла нещо в очите му, когато й разказвал история - накрая винаги замлъквал за няколко секунди и тогава това неопределено нещо се виждало в очите му. На тази среща пили кафе и на господина му се паднало късметче от кафето "Любов" - е, това ако не е знак.

В един и същи ден госпожица З. срещнала случайно няколко познати, които носят същото име като това на въпросния господин. И като оставим на страна факта, че той не носел някакво име едно на 1 милион и това си е вид знак.

В същия този ден тя си говорила с приятелки по съвършено различен случай как се печели мъж от този зодиакален знак. Съвпадение?

С две думи госпожицата З. започнала да намира все повече знаци за благоприятното развитие на събитията. Ежедневието й се превърнало във весело хорце от изненадващи знаци, които водели до други знаци. И ето! Един ден когато долепила устни до неговите си казала наум: "Знаех си аз! Знаците са добри към нас".

На връщане
Господинът обаче не я потърсил известно време след случилото се. Госпожица З. заключила, че това е неутрален знак: "Всеки изразява липсата на другия по свой собствен начин". Той сигурно страда тихо в себе си, защото не знае тя дали го обича.

После в небрежен разговор, инициран от госпожица З., той споменал бегло името на друга госпожица и наличието на мнооого ангажименти. Хм, определено неприятен знак , но не непоправим.

По това време госпожица З. вече била помолила астролог да направи таблица на съвместимостта между нея и господина на базата на рожденните им дати и резултатът бил катастрофален - върху прецизната астрологична таблица тяхното бъдеще изглеждало като детска драсканица. "Нямате общ живот изобщо". Това доста натъжило и обезкуражило госпожица З., но тя си казала "Няма пък!" и продължила да гледа за знаци.

Господинът май се виждал с друга - лош знак.
Обаче носел една игла за вратовръзка, която госпожица З. му подарила за празник - добър знак.
Спрял изобщо да й се обажда - лош знак.
Питал я "Как си?", когато тя го потърсела все пак - добър знак.
Вселената на знаците се разгърнала още малко пред очите на госпожица З. преди същинската развръзка.

Един въпрос дошъл неканен на гости: "Какво има този конкретен господин, което никой друг няма и заслужава да бъде обичан за това?" - госпожицата нямала отговор - много кофти знак. Защото имало толкова много знаци, че нещо ще се случи. И то се случило. А после?

Госпожица З. срещнала случайно един свой бивш приятел и това изведнъж я накарало да си спомни защо се били разделили и да намери прилики между двете истории - доста кофти знак също.

После се натъкнала на познати, които й разказали история за някакъв господин, който много й напомнил за нейния. Историята била за повърхностен и разсеян човек, който изтърпял последствия от нещо си, но госпожица З. обърнала внимание само на информацията, която приличала на нейния случай и можела да се тълкува като знак.

След объркващите, неблагоприятни знаци, госпожица З. осъзнала, че в техните тъй наречени отношения с господина той предимно взима, а тя предимно дава. Но на никого не можеш да дадеш насила, нали? Нито пък да останеш прекалено дълго в небалансирани отношения.

Като за финал тя събрала с математическа точност всички тези бивали и небивали изводи и си казала: "Знаците са много лоши към нас".
И скъсала с него в сърцето си.

The end

Сигурно има още много примери за знаци и възможни решения-разрешения.
Едно е сигурно - ако нещо има да се случва, то ще се случи...
Не гледай за знаци - изненадай се :)

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Машинка за измерване на обич



Представи си, че в ръцете си държиш малка машинка, не много по-различна от телефон или ipod. Тя също има екранче и копчета, а под тях чипове и жички, свързани с батерия и работи послушно. Също толкова ценна и необходима.

Това е машинка за измерване на обичта на околните към твоята персона с точност до 3 цифри след запетаята. Но не я бъркай с лъжливите оракули по телевизията, които ти съобщават колко добре ще живеете с Мария и как се целува Стефан в проценти, междувременно на някоя къдрава песен... не, няма нищо общо.

Малкото устройство взима под внимание всички фактори - външни и вътрешни, обективни и субективни, прави асоциация с минали събития и докладва статистически - 43, 117 %. Точка. Толкова те обича този човек. Ни повече, ни по-малко.

Натисни копчето "вкл.", ако ти стиска.

Какво, според теб ще разбереш, ако я насочиш към познатите?
Очакваш ли наистина те да се интересуват от твоя живот и да искат да станат част от него под една или друга форма?

Ще се промени ли животът ти в качествена посока, ако я насочиш към приятел? Всеки резултат под 100% е недостатъчен. А може ли да ти е приятел този, който не те обича достатъчно по твоите стандарти?

Имаш ли сила да разбереш колко те обича в действителност някой, когото ти обичаш? Да научиш истината за това дали мисли за теб, дали означаваш нещо в живота му или всичко е в името на едно по-повърхностно съществуване без говорене?

Аз не мисля. Но изкушението не е съгласно.

И ето - например не те обичат колкото ти си мислиш:

1. Точно тази моята машинка нещо не работи като хората днес - опитваш се да оправдаеш резултата. От втория опит ще излезе правилното число.

2. Отдаваш процента на лошото настроение на човека в дадения момент - не е възможно да ме обича толкова малко. Или на това, че този човек по принцип не е много емоционален.

3. Опитваш се да не мислиш за това - в крайна сметка имаш да правиш по-важни неща от това да разбираш колко те обичат околните.

4. Излизаш на улицата и насочваш машинката за измерване на обич към хората в името на експеримента. И ако и този път не отчита вярно (в смисъл на "Всички ме обичат на 100%"), значи е дефектна. Няма идеална техника, успокояваш се. А и сигурно е маркетингов трик, че може да измерва нещо като обичта - дрън, дрън...

5. Малко по-късно изводът от сухите цифри те залива като вълна. Ами ако точно толкова малко ме обича?
Приемаш го първо с гняв - еми, добре и аз не го обичам пък тогава.
После със самосъжаление - какво направих, за да не ме обича достатъчно??!
Лъч оптимизъм - е, нищо де, поправимо е, ще ме заобича.
Почти изненадваща, студена солена вода се блъска в кожата ти.
Мокър си и накрая не ти пука вече.

6. Като телефона и ipod-а и тази нова играчка ти писва бързо.
Подаряваш я на приятел след време, защото не ти трябва.
Чакаш вече с нетърпение да излезе на пазара часовникът с вграден датчик колко да вярваш на хората около теб...

P.S: Дано не google-ваш машинката, защото слава богу, не са я измислили тази глупост все още - за какво ти е да знаеш колко те обичат с точност до 3 цифри след запетаята и без това?...

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Плач


Усещането започва някъде в средата на носа.
Изтичва с дребни стъпчици на буболечки бързо нагоре и стига до основата на очите.
От там изрисува долните клепачи с едно движение.
Поражда се нещо средно между смъдене и гъдел. Но без болка.
Все едно а-ха и ще прелееш. Така и става.
Поемаш въздух и не издишаш.
Топката в гърлото започва да пулсира.
Очите се навлажняват.
И плачеш.
Веднъж започнато, е необратимо. Плачеш в резултат, а може и предварително.

Сълзите започват сами да се търкалят по бузите, несиметрични, диамантени и тежки.
Избликват и от основата, и от края.
По миглите, по бузите, по ръцете.
Търсят за вода в теб все по-надолу, от гърлото до гърдите.
Навеждаш се и криеш очите си без да искаш. Сълзите са топли и щедри.
Усещаш как цялото ти тяло вибрира.
Коленете се превръщат в кашкавал.
Гласът излиза като хипнотизирана песен. Няма думи в него.
Чувството на вина и срам се смесват в коктейл и кипват.
Всички затаяват дъх в очакване да съобщиш какво не е наред. Все едно казването променя нещо.

Сърцето ти бие по-бързо. Несъзнателно се връщаш през всички пъти, които си плакал още от първия път, когато си ожули коляното като дете и заплака, без да знаеш защо или някой да те е учил как.
Сълзите никога не се изчерпват. Солени, узрели и лечебни.
Бършеш сълзите бързо и механично - едната буза, другата буза.
Носът отказва да е част от сцената и се запушва в знак на протест.
Мислите изскачат паникьосани пред очите ти и започват да се чудят дали да избягат, дали да се скрият или точно обратното - да задрънчат в пълна сила в такт на сълзите.

Ръцете ти са мокри и все пак минават отново и отново през лицето, пръстите се опитват да запушат очите, все едно ако спреш, това ще реши нещо.
Усещането се оплита несръчно в простора с чистите емоции на щипки, губи равновесие, повлича ги и пада на земята. Причината, която бутна доминото на случването с две ръце, се смесва с останалите в море от причини.

Плачеш. Целият свят седи до теб и състрадателно те слуша и гали по главата. Може би дори шепне нещо да те успокои.
Не е чесно. Може да не е поправимо. Несправедливо е. И подлежи на възражение.
Странно защо този, който те успокоява винаги си мисли, че спирането на сълзите означава, че всичко се е оправило. И те моли да спреш по-бързо.

Плачеш минути, но ти се струва завинаги.
Имаш причина.
Яд. Несправедливост. Липса. Нещастие. Лоши новини. Вина. Лъжа.
Уж в сълзите сме истински сами. Но страданието е уязвимо-видимо и неизбежно някой се присъединява към теб. Дори и да е на другия край на света и плаче по някаква съвсем друга причина, незнаейки за съществуването ти.

Накрая ти олеква.
Дори и да не си намерил решение-биберон, за да затвориш устата на причината.
Обръщаш й гръб и тя се смалява.

Плачем, защото сме тъжни.
Плачем, защото сме наранени. Защото ни е страх.
Плачем, защото някой си отива от живота ни. С или без предупреждение.
Плачем, защото сме отхвърлени.
Плачем, защото дълго сме ходили по грешен път. И защото съжаляваме.
Плачем, защото сме горди.
Плачем, защото сме силни.

И после заспиваме и забравяме.
Защото всичко минава... и лошото, и доброто...

понеделник, 26 октомври 2009 г.

Препоръки към мишката


Мишката се изправи на задните си крака и си каза: "Хъх, къде съм - тук става нещо?!". Без да му мисли много реши, че не трябва да е на това място по това време. Захвана се с лапички на стената на лабиринта скочи на пода на лабораторията и избяга.

Другите мишки да си тичкат насам-натам колкото искат, тази конкретно беше успяла да си даде сметка, че това не е естественото развитие на живота й и е време да се вземе в ръце и да започне да живее както си трябва.

Тази мишка е моят герой.

Опитвам се да се залъжа, че аз не тичам в лабораторен лабиринт.
Обаче по-скоро гледам усърдно в краката си.

Хоп коридорът свършва, и хоп - нов коридор, правя се че откривам Америка. Казвам вещо на другите мишки от къде да минават, къде да не ходят. Убеждавам се, че това е всичко - стени, стени, сирене, задънена улица, тайна врата, друг коридор, сирене... и така до премаляване.

Всъщност съм изпуснала нишката защо на първо време съм влязла в лабиринта.
Какво търся в него - сирене или изход? Какво ми носи това да минавам по едни и същи емоции, да се хващам в едни и същи капани... Какво печеля? Какво залагам?

Дано ти се случи, както и на мен, да помислиш по въпроса какво точно правиш, за да зацикляш в едни и същи ситуации, с уж различни хора, но неизбежно със същите казуси. Да успееш да видиш толкова далеч, че да разбереш от къде започва всичко и защо.

Да намериш приликата между това, което се случва днес и това което се е случвало преди. Така ще знаеш как всичко свършва и започва веднага от начало. Като при изтерзаните призраци от филмите, които отново и отново преживяват момент, който искат да променят.

Пожелавам ти и да се хванеш, ако хитруваш със себе си. Ако се налага дори да се издебнеш в гръб, да потърсиш сметка на себе си или да си подслушаш най-вътрешните размишления.

Да разбереш ако се лъжеш майсторски, че това няма нищо общо с нещо малко, но значително, което без да искаш търсиш как да компенсираш. А също ако и това е една и съща емоция, която се вселява в ново лице, за да ти даде лъжлива възможност за решение на уравнението.

Дано можеш и да си простиш, ако осъзнаеш, че си лъгал себе си дълго време. И да помислиш какво да направиш, за да излезеш от лабиринта направо през стената в един чисто нов свят. Запазвайки, разбира се, знанието що е то топла вода и чудото на колелото.

Действай смело - котките са въпрос на въображение.

Помни - няма правилно постъпване или верен отговор за всичко. Никога не си загубен, когато имаш себе си. Каквото е трябвало да се случи се е случило, не го носи със съжаление. Каквото трябва да се случи, ще е навреме в мястото и часа на срещата, независимо дали ти имаш намерение да се появиш или не.

Набирам се на стената за пореден път, едва намирам сила в ръцете си да издигнат цялото си емоционално тегло със спомените, дреболийките, моментите, предсказанията и изводите.

Тогава ти ми пожелай късмет - и дано падна на земята... а не в друг лабиринт...

неделя, 18 октомври 2009 г.

Изкуството на преструвката


Бялата овца иска да е черна.
Черната всеки ден се прави на сива... с брокат по вълната.
Сивата си бръсне главата и мълчи.

Не можем да устоим на това да се виждаме интересни от очите на хората.
Не е важно кои са те, важно е аз кой съм, нали така? Гледаме останалите с очакването, че ще ни разпознаят, а когато те погледнат към нас - извъртаме глава с театрален жест... е, все пак...

Дебнем Вниманието като опитни ловци и се хвърляме с цяло тяло върху него, за да го притежаваме и обръщаме към себе си.

Дерзаем да сме модерни, ако не се получава - правим точно обратното. И това също е модерно - да си неразбран. Колкото си по-неразбран, толкова по-голям творец си.

Даваме всичко от себе си, за да принадлежим към група. Ако не ни приемат в групата - нищо, има една цяла такава от непринадлежащи към първата. Комерсиалното некомерсиално. Дяволът носи Прада, а ние не - защото е прекалено комерсиално...

Ръкопляскаме силно със синтетична усмивка, за да забележат останалите как ние оценяваме представлението.

Преструваме се на по-слаби, но преливаме от миниатюрните дрехи. Заставаме в ужасно неудобна поза, за да съвпаднем с контурите на "секси", ако не се получава сме омагьосани принцеси, значи.

Симулираме оргазъм, гледайки в очите някой, който претендираме да обичаме.

Правим се, че правим нещо съществено с живота си.

Играем, че сме по-умни отколкото сме. Гледаме останалите с поглед № "Аз знам нещо, което ти не знаеш".

Смучем самочувствие на близалки. Работим на пълен работен ден имиджа, в който искаме околните да вярват. Другите не ни заслужават...

Демонстративно не слушаме чалга, не пием бира, не викаме за този футболен отбор и не гласуваме. Носим тази марка. Не носим другата, защото е просташко. Не гледаме телевизия. Протестираме и гледаме кога скачат другите, за да знаем кога и ние да скачаме.

Махаме етикети с кола маска и отчаяно се опитваме да си залепим други.

Оставяме предметите ни да говорят за нас.
Колата. Часовникът. Дрехите.
Те определят избора на думи, когато на някой му се наложи да те напсува.

Всеки се преструва на друг, а другият скача в твоите обувки.
И не защото много обичаме да влизаме в роли... просто понякога не обичаме достатъчно себе си.

петък, 16 октомври 2009 г.

Минало


Излезе, че Миналото не хапе.

Точно с горното опасение го заключвах в шкафове и гълтах ключа, завивах го през глава, от време на време се преструвах, че не е мое. Търсех си талисмани срещу него. И лекарства, които го премахват след като си изпиеш послушно хапчетата по рецепта. Успокоявах Настоящето преди да заспи, че шумовете от Минало под леглото са плод на неговото въображение.

Също така се опитвах да му сменя прическата на интерпретацията, игнорирах го, сложих му етикет: "Каквото се е случило, се е случило, за да порастнат върху него новите неща".

Разбира се, голямата част от него се е срастнала в пълна хармония със Сегашното и помага на Бъдещето да расте здраво и усмихнато. Но има една торба Минало, която отказва да се впише в логическото и предначертано развитие на живота ми.

А Миналото иска да излезе на свобода, като да е последното нещо, което ще направи.

Та когато все пак изскочи пред мен, изненадващо не ме ухапа.

Не успя да докосне наистина нищо от Сегашното. Разходи се афектирано насам-натам, почуди се защо не е толкова голямо, колкото се чувства, зачуди се дали да не ми се развика, но замълча. Погледна шокирано в себе си и установи липсата на органи като Важност и Възможност за връщане, които всъщност отнемат от ръста му, не му позволяват да се движи много, да прави бели и да краде от Настоящето.

Опита се да се наперчи със Съжаления, но наместо това издиша със шумна въздишка на балон.

Моля го да се върне в торбата като едно добро Минало, то скача сърдито в нея и отказва да говори с мен, защото не намира място за себе си в добре подредения Тетрис на Сегашното.

* * *

Преди няколко години взех решение, което промени живота ми много.
За да го подкрепя и оценя се връщам от време на време към него и казвам на себе си: "Ето, ако не беше станало така, тези прекрасни неща нямаше да се случат, нямаше никога да се запозная с тези любими хора, нямаше да знам това и това, нямаше и да пътувам толкова много, да работя на най-различни места и най-вече - да бъда толкова свободна, колкото ми харесва".

И помага. Най много на Настоящето - за да върви по-сигурно напред.

сряда, 14 октомври 2009 г.

Online ексхибиционизъм: животът на другите


Живеем животите на други хора.
Влизаме в роли. Играем. Преиграваме. Аплодисменти - завеса.
Не само ние, де, всички го правят. Ако си offline не участваш - не се сърди, човече на другите, че те забравят.

Живеем заедно в Facebook. Всеки със своята профилна снимка, която е преминала самооценката за най-добрата снимка изобщо. Напиваме се, снимаме се и се тагваме. Имаме 100 човека общи приятели, значи сме най-добри приятели, нали така?

Казваме си най-добрите и лоши новини в Skype. Радваме се със скоби двуеточия, имаме в помощ и мимики като (dull), (think), (wasntme). Дори се търкаляме по пода от смях.
Изясняваме отношения в мейли. Пишем писма, които подписваме с "ххх". Знаем всичко, защото Google знае всичко.

Обичаме се с sms-и. Запечатваме моменти в клипчета и ги пускаме отново и отново, а защо ли не направо в Youtube?

Пием кафе в дълги телефонни разговори по мобилния. Толкова много безплатни минути, толкова малко батерия...Разнищваме дилеми по жицата, даваме си съвети, казваме си тайни. Научаваме клюките най-първи. Постоянно знаем какво става с всички до познатите, с които сме ходили заедно на детска градина.

Гледаме моменти от живота на другите, снимки на напълно непознати, които някой леко познат е коментирал. Преструваме се, че се радваме за сватби, бебета, годишнини - Like.

Сменяме relationship статуса - много е важно всичките ти 300 приятели да усетят разликата между твоя Open и Complicated relationship. Виждаме с очите си тайнството на възникване на приятелството - общите познати вече са си приятели.

Присъстваме на събития, дори ако не сме ходили никога на тях. Подкрепяме каузи от куртоазия. Показваме приятелство и любов, чрез покана за апликация. На ти сърцето ми, дай ми усмивка и да не забравиш да си нахраниш животното.

Социализираме се на живо като си говорим колко е гадно да седиш в Facebook по цял ден. Обединяваме се от идеята, че това не е истинско свързване с хората. И после пак сме online и гледаме екрана, като да е прозорец към целия ти свят, събран в няколко пиксела.

Аз си обичам и Facebook-а и Skype-а. Обичам да знам подробностите и историите. Не мога да се виждам с всички всеки ден, освен по този начин. Нямам нищо съществено да крия за себе си, също така. Опитвам се да живея открито както online, така и offline.

Няма да ме чуеш да казвам, че това е за хора, които си нямат друг живот. Но не спирам да си мисля, че това е лесният начин да живееш живота на другите и да оставяш на тях да живеят твоя. И забравяме понякога, че това съвсем не е истинският живот.

* * *
Преди месец за пръв път се сдобих с камера.
Обадих се на Жени по Skype, говорихме си, както всеки ден, само че този път се и гледахме. Пием кафе, мълчим си от време на време и обсъждаме наши си работи. И ей така небрежно, без изобщо да се усетя, запътих пръст към носа си, спрях се на сантиметри. "Спокойно, бе бубе, бъркай си в носа!", вика Жени и се смее.

Забравих и че се гледаме, да. Едно време колко беше лесно да си гризкам ноктите между две бележки без никой да разбере за това... ех!

Та всъщност важно ли е всички да знаят всичко за теб?
В реално време.
И да го гледат.
Съпреживяват.
И да го коментират?
И най-вече - познаваме ли се истински по този начин?
Все едно ходиш по гащи в стъклена къща... понякога не си даваш сметка, че има възможност да те наблюдават, понякога го правиш от чист ексхибиционизъм...

* * *
Стига толкова мислене, че Илияна излезе онлайн...

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Съвети към себе си


Отказвам цигарите.
Отказвам и повтарянето на глупави грешки.
Ограничавам се в яденето на сладки неща.
Казвам на себе си да не бъда повече лицемерна с хора, които не харесвам.
Спирам се да не му се обадя на следващия ден.
Гледам да не си гриза ноктите.
Правя си забележка, когато съм нетърпелива или реагирам в повече на малка ситуация.
Напомням си да си меря думите.
Планирам да не пия и кафе повече.
Спрях да нося кецове, за да приличам повече на дама.
Налагам си да не гледам малките неща и да им влагам значение.
Не гледам сериали по принцип.
Обещавам си да се държа на положение и да не правя ненужни, заблудени отстъпки.

Всяка минута започва с отказване от гореизброените неща.
Съзнателно налагане на отказ от никотина, изкушението, лоши навици, от нещата които знам, че не харесвам и такива, които вредят...

Отказвам и слушането на съвети от други хора.
Напомням си да следвам вътрешното си чувство, а не стереотипните очаквания за постъпки.
Правя си забележка, когато отнасям общото към себе си, защото не трябва да забравям, че всичко от съдбата е ушито индивидуално и по мярка.
Обещавам си и да не се отказвам от собствената си посока на действие.
Гледам да не се подавам на песимизъм.
Ограничавам се в правенето на безсмислени планове.

Казвам на себе си, че аз си знам най-добре, дори когато не се вслушвам в собствените си препоръки.
Това е и най-добрият съвет, който мога да получа... и да дам.

петък, 9 октомври 2009 г.

Безсъние


Не ми се спи.

Цялата стая е затаила дъх, за да не я посоча с пръст в обвинение (или защото е нощ и е заспала?).
Постъпвам цинично със самотата и й крещя: "Какво ходиш след мен като куче?! Какво ти носи това??". Тя ме гледа неразбиращо - че къде другаде да бъде... Все едно.
Безразлично ми е.
Нищо не ме разплаква.
Нищо не ме плаши.
Песните не значат нищо за мен. Не намирам ново за себе си в тях.
Не се сещам и за нищо, което да разтупти сърцето ми.
Не спя и така времето става двойно повече. И двойно по-кисело.
Два пъти повече напълно загубени безплатни минути.

Все още не заспивам.
Чакам несъществуващ влак на гарата и се дразня на всеки, който се качи най-спокойно и продупчи билетче с посока. От кошчето на ръка разстояние мога да извадя лични екзистенциални останки от други хора - "Така си оправих живота" и "Давай го по-позитивно" се търкалят употребени на земята.

Скачам на релсите и започвам да тичам ядосана и убедена, че трябва да отида някъде.
Тичам и не си вярвам. Тялото ми е на предела си. Умората ляга нежна и тежка върху мен още в движение, но вратичката със сънищата все така си заяжда и не заспивам. Все едно. Безразлично ми е... Трябва да понеса и тази нощ като неприятна инжекция.

Така изнервящо и мрънкащо безсъние...

И ето - виждаш ли колко много излишни думи ми трябваха, за да заобиколя простото "Липсваш ми"...

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Re: Въпрос



Искаме отговори.

Въпреки, че няма с коя ръка да ги поемем, когато ни ги подадат.
Искаме само отговори, които ни харесват... другите ги изпускаме без да искаме. И продължаваме да гледаме с очакване.
Въпреки, че който и да е отговор не е подходящ за въпроса: „Какво ще промени Отговорът за мен?”.
Влизаме в роли на хора, които вече са получили отговор, за да разберем какво е чувството. Нищо, че и крачолите на ролите са къси и не можем да закопчеем копчетата.
Говорим в първо лице, множествено число, когато е прекалено трудно да понесем липсата на отговор… Или когато не смe достатъчно смели и търпеливи.

И аз искам отговори, но не знам как да си служа с тях.
Какво да ги правя, къде да ги сложа?
Дали отговорите са по-хубави от собствената ми постановка с вкус на лична логика?
Дали са по-мъдри от това, което щеше да бъде, ако не беше това, което е?
Какво ще промени Отговорът за мен?

И най-вече - мога ли да продължа да пътувам със собствените си предчувствия и пориви, ако знам един-единствения Отговор...

понеделник, 5 октомври 2009 г.

Кутия за собствени съкровища



Кутията за собствени съкровища по правило има неподозиран обем.

На пръв поглед тя е способна да побере едва 20-тина бонбона (отдавна изядени), понякога е кръгла и почти задължително се е разделила отдавна със своя капак. Когато престане да бъде кутия за бонбони, тя се превръща в кутия за собствени съкровища. И загубва дъното си.

Предметите, живеещи в кутията са най-скъпите, не защото имат висока цена, а защото са единствени. Всеки от тях е история и именно затова кутията отваря своя таен капацитет да побере тези специални моменти и хора, истории, мечти, любови, та дори цели лета.

Собствените съкровища не разказват историите си на чужди ръце, а се преструват на най-обикновени ненужни вещи от миналото. Тяхното най-специално свойство е, че правилно разчетени те могат да кажат за човек много повече отколкото той самия за себе си или неговите тайни.

Аз имам поне три такива кутии с оживяващи съкровища и признавам, че ги отварям рядко. Успявам обаче да запомня защо съм запазила всяко едно от скъпоценностите.



Ето например в тази намерих:
- картичка за рождения ми ден, в която ми пожелават здраве, любов и творчески успехи;
- малко шишенце парфюм, миниатюрна газена лампа с фитил от Истанбул, оранжево-зелено-синя кутийка от Мароко, която не побира почти нищо;
- напръстник-целувка, който преди време забравих да подаря на този, за когото беше предназначен;
- паспортни снимки на най-близките ми хора - не ги нося в портмонето си вече, защото винаги когато има лични съкровища в него ми го открадват;
- зъб на дакела ми Роджър, от преди 10 години, когато си сменяше млечните зъбки, хапейки завитите ми с одеало крака (странна игра, измислена от него самия);
- късметчета от кафе, които гласят "Пътуване" и "Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи";
- билет от зоологическата градина, зелен със слонче и билет от Виенското метро, използван;
- половин рапан и няколко мидички;
- шишенце пълно с малки полускъпоценни зелени камъчета на моята зодия;
- ангелче, останало от подаръците от Германия, които донесох за приятелките си. После една от тях забеляза, че където и да пътувам й нося за подарък малко ангелче;
- количка MINI магнит;
- снимка на моята баба, на която най-много си приличаме;
- перлен гердан, който след като го сложих, отказа да бъде подарен на друга шия;
- черна, непишеща химикалка;
- пръстен от мед, който направих сама в 6-ти клас и значка от училището на майка ми в Чили;
- малко оранжево моливче, което не става за писане, но пък има добра гумичка;
- синьо мънисто, малък син скарабей и синя значка;


* * *

Това тук е още една такава кутия за мен.

Тази кутия е за мислите и чувствата, които имат нужда да бъдат прибрани в думи.

Такива, в които се прибирам от време на време, за да науча нещо ново за себе си. И които дават отговор понякога - може би преди да е зададен въпросът, а може и много след неговото забравяне.

Като всяка друга кутия за собствени съкровища и тази съдържа най-разнородни мисли и открития с послевкус на сънища - такива, които напомнят за минали случки и такива, които обещават да кажат нещо за бъдещите. Тук живеят и хора, които съвсем не обичат да приличат на оригиналните си първообрази.
* * *

Заповядай, погледни в нея и ако намериш нещо свое - запази го, заедно със спомена за мястото му в кутията.

Ако ли пък има нещо, което искаш да ми дадеш, остави го вътре и то ще намери своето място, вписвайки се в хармоничния свят на останалите съкровища.

А ако случайно научиш нещо ново за мен ми кажи, може все още да не съм го намерила в бездънната кутия за моливи, копчета и мисли.