Коса

Косата ми порасна за една нощ.

Сякаш сама пожела да замине някъде без да ми казва. Или по точно да ме заведе там насън, наумила си нещо. Без усилие чувам как шумоли и расте с дъх на мента и вода.

Започна да събира илюзии, проблясъци и гадания, а също и билки, мъниста и миди - тихо, шепнейки на себе си. Спусна се като река по възглавницата, и после по пода, ромолейки магии и желания.

Когато напусна къщата се впусна около себе си в плитки и червени, избухващи фонтани. По покривите, в улуците, по колите, дърветата, листата и птиците, по земята, около всяко малко камъче, по мостове, в реките, се плъзва тихо и уверено като закъсняващ бръшлян. Плъзна се по вятъра, да я води по пътищата.
Замечтана и замислена. Ненадяваща се, обаче отиваща.

Целият град изведнъж заплува в море от кичури, опашки, къдрици и възелчета. В косата ми, вече съвсем миниатюрни, започват живота си преди разведеляване коли, прозорци и разсънващи се часовници. Котки и други малки животинки с размер на точици се катерят по червените дървета от коса, за да си поемат въздух. Летяща, плъзгаща се, изтичаща, промушваща се, плуваща, носена и водена. Бързо и нежно.

Суетящи се гребени и четки загребват вълните червено, за да пътува още по-бързо.
По булевардите, улиците, уличките, вътрешните дворове... Тя знае пътя наизуст.
Под вратата.
И после по стълбите.
През ключалката.
И на възглавницата ти...