четвъртък, 25 февруари 2010 г.

Извинете, накъде е...??



- И..Изв..Извине...Извинете, господине! Можете ли да ме упътите? – казвам докато карам на аварийни бавно на калния път посреднощ. И за да е класическо – вали като из ведро.

Възрастният господин (за да не кажа прастар) се обръща бавно, бавно спира и да върви, променя посоката, пресича платното и се навежда към отворения прозорец на колата.

- Да ви питам – на бул. „Сбъркана концепция” ли се намирам? – питам с безпомощно вдигнати вежди.

- Ами, да, млада госпожице – къде другаде да се намирате! – каза той все така бавно, игнорирайки дъжда, който се стича по лицето му.

- Оффф, по !#$@!#$!$! Загубих се... – въздъхвам и се облягам назад – Знаех си, че гледам тъпата карта наопаки!

- Може ли да погледна? – подава ръка той през прозореца. – Дамм... не я гледате наопаки, точно така си е. Как стигнахте до тук?

- Е, добре де – минах през детелината при „Каквото било-било”, където завих надясно по улица „Разни вероятности”, карах две пресечки направо и после свих наляво при теобразното на „братя Давидимкакво Щеизлезе” и ето ме. Карам по табелите „Неслучайни знаци”, уж това е пътят.

- А за къде пътувате, да знам кой път да ви препоръчам?

- Квартал „Пълно щастие”.

- Хмм, далечко е от тук, дааа... – каза старецът и се пораздвижи. – Трябва да се качите на „Даминемалко Време шосе”, където да карате приблизително 2 километра. След това прекосявате „Купонда Става” махала, ЖП прелеза на „Пресни начала”, там хващате надясно по „ген. Немеестрах Даскоча”, тя е малко разбита, карайте внимателно там, че да не закъсате в това време. И от там вече е ясно - през улица „Просто Нее Сложно” до вашата дестинация. А има и още един път, може да е по-пряк... Знаете ли, направо ще се кача при вас да ви упътя! – без да чуе отговора ми, старецът чевръсто започна да обикаля колата, за да влезе на навигаторското място.

- Не качвам стопаджии...- казвам тихо на себе си и въздъхвам. Минчо (така се казва достолепният ми автомобил) също въздъхва.

- Аааах, такааа! До къде бях стигнал! А, да! – казва възрастният господин, като се тросна на седалката. – Квартал „Пълно Щастие”... Тръгвайте от тук направо и карайте до светофара на „Нови тръпки”. По каква работа сте се запътили към „Пълно щастие”, ако е удобно да попитам?

- Иска ми се да поживея малко там, пък да видим – казвам и за да съм дружелюбна с пасажера, допълвам – Аз съм Ина, междудругото.

- Приятно ми е, госпожице Ина. Аз съм дядо ти Датие Заурок. Хайде карай, че да не се загубим съвсем в тази буря.


вторник, 23 февруари 2010 г.

Ключ



На вратата се звъни неочаквано.

- Момент! – извиквам, докато премествам първите кашончета и табуретки от барикадата пред нея. – Ще ми трябват няколко минути! – от другата страна се чува нещо приглушено, което сигурно значи ОК.

Дзинг, дзинг, дзинг, дзинг – десет верижки на други резета падат една след друга. Махам един по един и райберите. Професионално завъртам една след друга няколкото ключалки на сейф с различни комбинации. Изваждам пънчето, което е подпъхнато под вратата, за да пречи на евентуално отваряне. Хммм... има напредък – вратата се вижда вече.

Зън,зън,зън – три пъти, нетърпеливо.

- Съжалявам, предпазни мерки, знаете... само минутка търпение...

Вадя от джоба си солидна връзка ключове, придърпвам една табуретка и се качвам на нея, за да започна да отключвам от най-горе.

Първата ключалка е с формата на спатия – търся съответния ключ и го завъртам три пъти. 

Втората ключалка представлява две дупчици – аха, ето за какво е този ключ-фиба.

Вместо трета ключалка няма нищо – намирам малко чукче сред ключовете и тропвам на мястото два пъти – дървото се разпуква и пред мен излиза часовниче – навивам го за 12 часа и се чува щрак отново.

Следващата ключалка е предполагам тази, на която принадлежи ключ с формата на лъжичка – вкарвам я, все едно храня ключалката и чувам звън на звънче в нея.

- Само секундичка... – лъжа, сигурно ще ми отнеме денонощия време да премахна всички препятствия. Още едно вероятно ОК.

Поредната ключалка е същата като тази, която имаше на вратата вкъщи в детството ми. 

Потърквам ключа с лека носталгия и допирам длан на вратата, защото едно време трябваше да натиснеш с премерена сила, за да се отключи.

После 2 ключалки близнаци, завъртам две златни ключета едновременно.

Наред е секретен ключ. И още един. После класически жълт ключ, който се върти 3 пъти на едната страна и 2 пъти обратно, за да сработи.

Отдръпвам се за момент и поглеждам вратата съсредоточено, като вдъхновен художник. 

Ключалките се поизчерпаха, но има още работа.

- Почти съм готова! – съобщавам весело, все едно след 2 секунди ще скръцнат пантите... две едночасови секунди...

Намирам на връзката чудни ключове малко дистанционно – пю-пю-пююю. Още една преграда преодоляна. Набирам код на малката клавиатурка до рамката на вратата. Тя се обръща и приближавам око за разпознаване на ретината. Приятен женски компютърен глас ме пита любезно:
- Сигурна ли сте, че искате да отворите вратата?
- Май да.
- Наистина ли сте сигурна, че искате да отворите вратата, това е последно питане?
- Даа.
- Отваряне на вратата след 3...2...1.

Вратата се отваря. И започват решетките.
Едната решетка изсъсква като шора нагоре. Втората решетка прилича на тези на старомодните асансьори и е закопчана със солиден катинар. Остава само последната, която за повече драматизъм, е досущ като затворническа решетка.

Точно да вкарам ключ и в нея и... зад мен се завтича с всичката си безумна и глупава сила кучето с очи като чаени чинии от приказката на Андерсен (не знам защо винаги то е било най-респектиращото за мен).

- Долу бе, Цезаре, тъпо животно такова – кучето се блъска в мен след яростната си засилка и започва да лае с пълно гърло... това му е работата в крайна сметка.
Хващам Цезар за нашийника и поглеждам новодошлия, сгъната на две.

- Съжалявам... все по-трудно отварям тази врата – след всяко затваряне се появяват нови ключалки и им изпуснах бройката. Интересно е, че си тук още – повечето си тръгват, нетърпеливи да отключа... О, кого заблуждавам – и без това са малко тези, който изкачват всичките 100 етажа, за да позвънят на вратата. Аз отивам да вържа Цезар, а ти през това време прегледай тази купчина формуляри за вход. Спокойно, нищо особено не е – просто уточнения за как не трябва да чупиш нищо след като влезеш, да не водиш разочарования, да не напускаш преди да пожелая и да не се застояваш, ако си си тръгнал вече... И... Съжалявам, че се бавя толкова с отключването... просто много рядко вече пускам някой в сърцето си.


неделя, 21 февруари 2010 г.

Точка - 2



След като избута формалното въведение на тази история извън листа, Точка застана най-отгоре и тревожно се вгледа в първото изречение.

„Точка отново се изправи пред житейска дилема”, гласеше то.

Тя го гледа и мисли. Мисли го и гледа. А междувременно сложи ръка на челото на изречението, за да не продължи напред историята.

Точка знае, че не е нито Батман, нито Рамбо или пък Супер-Спайдър-Уондър-Нео Спароу, че да чака с нетърпение втората, третата и петата част на приключенията си. Тя си е Точка, която си търсеше край на историята... и толкова.

Така логически стигна до въпроса - кой, по дяволите, я е извадил от собствените й 20 края и я е поставил пред дилема?

- Не, бе, не разбра пак – погледна Точка нагоре към мен нацупена – не е проблемът кой ме е поставил пред дилема, А ЗАЩО?? И какво да се прави от тук нататък? В каква история ме въвличат отново се пита!

Моя грешка: Точка се чудела не кой я е призовал в началото на друга, трудно започваща история, а се питаше за причините за това събитие. С вътрешно задоволство стигна до извода, че сигурно има по-голямо предназначение за въртенето на света.

Но Точка в никакъв случай не бе от тези, които от много чудене в паниката си ще допуснат нещата да излязат извън контрол. Тя се замисли какви са опциите:

Първият вариант е просто да избута и този ред от листа, но така рискува вече съществуващата история за я засмуче на друга страница на друго място.

Вторият е да пусне историята, но да се престори, че не е Точка, а някаква случайно загубено-минаваща сянка на детска топка.

Друг вариант е просто да застане срещу изречението с ръце на кръста и да види каква е тази работа, каква е тази дилема и какво иска от Точка тя.

Добре това за начало...

Дланта на Точка се изпоти от много мислене и внезапно се плъзна по челото на изречението,

Точка залитна леко назад и покрай нея се изстреля второто изречение:

...

Отново от теб зависи как продължава историята на Точка - в задачата се пита каква е дилемата, която звъни на вратата на Точка и какво да се прави с нея. 
За предисторията, виж това: Точка


петък, 12 февруари 2010 г.

Серия от инцидентни влюбвания



Белокос преподавател се прокашля тактично за тишина в залата.
Лекцията ще започне всеки момент, а на студентите с тайно отегчение им се иска вече да е приключила.

- И така, уважаеми колеги, до днес никой учен не може да отговори защо настъпва процесът на влюбване.

Той не е логически обоснован, понякога може да се задейства от миризма на шампоан или определена нотка в смеха. Човек може да се влюби в дума, постъпка, настроение или в начина, по който се чувства. Но процесът не изключва влюбване в няколко неща едновременно. Влюбването, внимавайте колегите на последния ред, съвсем не е задължително да е последвано от любов – то отразява моментната еуфория от желанието за съчетаване на два обекта.

Умилението от малки неща и слушането на трогващи балади са сред първите симптоми, а симптоми има много, но почти винаги човек не усеща точно и какво му се е случило преди да застане очи в очи с обекта на влюбването си.

Влюбването се появява и изчезва, подобно на грипните вируси. И в тази връзка ще ви представя теорията, че влюбването всъщност е заразно.

И така без да подозирате можете да се заразите от напълно непознат човек и съвсем кратко след това да се влюбите в трето лице, предмет или състояние, без да подозирате, че всъщност сте били заразени. Ето в доказателство един интересен експеримент, проследяващ едно влюбване, което се разпространява по най-различни канали в рамките на един ден, достигайки неподозиран мащаб и различни кътчета на света.

Като един истински съвременен вирус, влюбването се разпространява както по въздушно-капков път, така и чрез поглед, с помощта на технологиите. Прескача от пол в пол, понякога през няколко стъпала, за да достигне до обект, у който да експлоатира желанието за свързване с друг обект. Никой не може да каже защо, кога и какви са предпоставките вие да се влюбите, но едно нещо е сигурно – никой не е застрахован от процеса на влюбване.

Серия от инцидентни влюбвания


Момичето се събужда сутринта, много рано, защото трябва да ходи на работа. Още в просъница, миейки си зъбите осъзнава, че е сънувала много приятен сън за мъж, който досега не е бил обект на интереса й, но в съня й я е галел по косата на песен на Sade. И стомахът на момичето се преобръща. Леко е смутена от факта, че този сън е бил приятен за нея. Ако, колеги не сте внимавали, сте изпуснали как точно влюбването е започнало у въпросното момиче от историята. Именно – песента на Sade. Песента в съзнанието й се е свързала с обекта и така, абсолютно нерационално у момичето възниква желание да осъществи контакт с героя на съня си още същия ден.

Тя излиза от вкъщи и от теорията също – защото след нея, от входа излиза нейният съсед – 30-годишен, приятен на вид младеж, който също се отправя за работа. Той е обект номер Две в теорията. Как по-точно се питате, нали колеги? Ами, просто – хваща дръжката на вратата, която преди моменти момичето е натиснало, за да излезе от същия вход. Обект номер Две се качва в трамвая и пътува точно две спирки до работата си, където с нетърпение отваря своя Скайп, за да си поговори с една далечна позната, за която по неведома (или ведома??) причина се сеща именно в този ден.

Колежката му по бюро пък се обажда на по-голямата си сестра, за да й припомни да купи нещо от магазина. И така без да подозира, прехвърля посредством телефонната линия, влюбването на своята сестра.

Тя, от своя страна, си пуска любима песен и събира кураж да покани на среща мъжа, в който е тайно влюбена от известно време. В обедната почивка поканеният на среща мъж излиза да хапне сандвич и така поемайки сандвича си от продавача, следите ли ми мисълта колеги, прехвърля влюбването в ръце, които раздават още 50-100 сандвича още същия ден.

Един от сандвичите е поет от 34-годишна жена, която в разочарованието си от любовта е спряла да търси любов, но след като хапва решава, че не е толкова трудно просто да се усмихне на някой на улицата. По пътя се разминава с двама познати и им махва за „здравей”– единият от тях следобед спира да гледа на най-добрата си приятелка като на такава и без да иска се влюбва в нея.

Вторият пък, както самият той споделя по-късно, усеща нещо като „комбинация от знаци”, за да се запознае с непознато момиче и да й вземе телефона. Тя разказва историята на своя приятелка, която в същия момент праща мейл до познат в чужбина.

А познатият веднага след отварянето на съобщението го обзема желанието да избяга от работа и да прекара деня с гаджето си в леглото. Протяга се на прозореца, доволен от решението си и в този момент във всеки отворен прозорец в квартала се случва по едно влюбване. Да, колеги, влюбването очевидно е заразно и се разпространява изключително лесно.

И така драги колеги, в навечерието на свети Валентин, мога да заявя, че въпросното изследвано влюбване е стигнало и до тази зала и в момента се разпространява между вас. Някои от вас вече усешат пеперуди в стомаха си, други нямат търпение да се обадят на любим човек. Трети си обещават, че ще са по-открити и смели.

Весел празник, колеги!
И внимавайте с виното, защото може коварно да ви донесе не само махмурлук, но и влюбване.

понеделник, 1 февруари 2010 г.

Суматоха в отдел „Разкодиране на информация”



- Бързо, бързо! Някой да отвори до край крана на тръбата за Получаване на съобщения!!! – изкрещя пискливо гласче през мегафон, след като се задейства червената светлина и сирена за аварийна ситуация.

- Отворен е до край, шефее! Но налягането в 3-ти и 5-ти Вход за приемане на нова информация все още е високо и влизат само маймунки!!! – отговори друг писклив глас, заобиколен от крясъци на маймуни. – Вратата до Залата за разчитане на скрития смисъл е заяла отново!

- По дяволите! Ще блокираме напълно, ако не овладеем ситуацията! Как е положението в сектора за Автоматично аварийно отговаряне? Обади се на колегите да изпратят една капсула директно на Изхода, капсулите нали нямат нужда от филтър, за да преминат?

- И при нас не е розово, шефе! – включи се трети писклив глас – Многозначителните отговори са привършили вече, останали са ни няколко Хумористични, но Адекватно-приспособяващи се не са пристигнали още! Какво да пуснем – някоя смешка ли? Ще помогне само до следващата реплика?

- Пускайте незабавно! Иначе ще се наложи да включим още една аварийна система, а не знам коя да е тя, при положение, че ползвахме вече „Извини ме за момент”! – извика първото гласче.

- Шефе, капсулата е пратена! Пуснахме едно изостанало „А ти как мислиш?” от тези за краен случай, но нямаме много време за реакция! – отговориха от Автоматично аварийно отговаряне.

- Какво правят мързеливците от Контрол над езика на тялото, сигурно чоплят семки гадовете! А уж трябва да ни помагат! Датчикът показа вече, че е проявено Изчервяване – само ни усложняват работата!!! Я дръпнете лоста за Скръстване на ръцете в несъгласие, че да спечелим още малко време!

- Шефеееее!!! Влизат още маймуниии!!! АААА!!! – крещи второто гласче безпомощно.

- Добре! Отворете коридора към залата за „Разчитане без тълкуване” и някой да отиде да подреди маймуните и да им сложи на ръка Етикети с евентуален смисъл!!!

- Нямаме хора вече! Всички са отишли да поддържат поддаващата врата на Емоционално реагиране, опасявам се че сме загубили доста колеги от този отдел...

- Аз ще отида тогава!!! – извика Шефът и затупуркват стъпчици по стълбите – Имаме само секунди! И някой да спре алармата, че ще ни скъса нервите в и без това напрегнатия момент!

Шефът слиза бързо по металните стълби и влиза в шумна зала пълна с маймунки и започва да рови из тях:
 - Какво си ти сега – я? Този – флирт, този – ненужна информация, този – намек, ти – не ми трябваш, този е цвят "Честна дума"... А, пипнах те – двусмислена реплика! Ето – ти си към его-реч...

- Шефе, маймуните са прекалено много! Няма да стане така! Предлагам да задействаме...вече е време за... налага се... Шефе, трябва да натиснете Червения бутон за напускане на разговора с отворен край!

- Стана ли време вече?! Това е третият Отворен край за 1 месец... а трябваше да ги ползваме само в краен случай... Изпратете базата данни от Аварията в отдела за Тълкуване!... Дано сме ограничили пораженията навреме... Пуснете програмата за Премисляне на разговора и да си отдъхнем засега...

Шефът нахлупи оранжева каска на главата и въздъхна:
- Оххх, ние сме най-некоординираният Отдел за разкодиране на информация...


* * *

5 минути по-рано

Отпивам от чашата си кафе и го поглеждам с усмивка. Харесва ми и предполагам, че той го предполага... но в нищо не съм сигурна още.

- Та какво каза, че ще правиш довечера? – питам го след кратка пауза.

- Ами @!#%$@%%#^^. Ако искаш @#$@5, ще е приятн@#$@ и ти! - отговаря той и също отпива от кафето си.

- Какво??

- @$*&^%$$?@@@%$, казвам - а ти какво чу? - смее ми се той.

- Мммм... – усмихвам се – Ще видим. Извини ме за момент! – ставам и се запътвам към любимото място на момичетата. „Ох, какво ми става!”, наплисквам очите си с вода и дишам дълбоко за минутка. Връщам се на масата.

- Та казвах, че @#$@#$%# и после да @#$@%@$ например, !#$#!%$@%^@$#$, разбира се, ако ще @$#$@@#! Какво ще кажеш? – повтаря последната си мисъл.

- А ти как мислиш? – усмихвам се ехидно по женски. И той отвръща с хитра усмивка.

- Ами мисля, че #$@^%&; *^$@# ! @@ #%, прав ли съм?

Нищо не отговарям, облягам се назад на стола си и скръствам ръце.
- Оу! Сега се сещам, че бях обещала на една приятелка за тази вечер... - казвам и се обръщам, за да потърся с очи сервитьорката, „Сметката може ли?” – правя й знак.
- Еми добре, тогава ще се раз@#$#!$  друг път @#%@$#!

- Много ми беше приятно! – казвам на разделяне. – Ще се засичаме! Хайде, чао!

- Еми дам, само че #$@@#%@, че другата седмица %@$%@# и освен това @$#@%! Така, че ще се разберем! Чао!


Не знам какво ми става.
Просто изобщо не ги разбирам тези мъже вече.