сряда, 27 януари 2010 г.

Игра на...



Да поиграем на една игра.

Ти ме излъжи. А аз ще ти повярвам.

После ще се престоря, че нищо не съм разбрала.

А ти се направи, че нищо не се е случило.

След това аз ще ти го върна. Но ти няма да се усетиш от начало.

После ще се държиш студено, за да ме накажеш за отмъщението.

А аз ще те убедя неубедително, че всичко е наред.

Ти ще се престориш, че ми вярваш. После ще правиш тайно каквото си искаш.

Аз ще изиграя драматично, че правя жертви.

Ти не се опитаваш да ме убедиш,  че това има значение за теб.

Аз ще отричам до край, че се виждам с други хора. А ти – че не ми четеш смс-ите, докато спя.

Ти ще игнорираш недоволството ми от цялото ти отношение.

Аз ще съм престорено търпелива, че искам да изгладим неравностите помежду си.

Предлагам и да симулираме, че всичко това се случва, защото аз съм в лошо настроение, а ти си имал неприятен ден.

Сетне да се направим пред другите, че всичко е наред и че сме много щастливи и заедно.

Аз ще ти потвърдя с мълчание, че всичко което подозираш е вярно.

Ти пък влез в ролята на „Никога нищо не сме си обещавали”.

Аз ще успокоя себе си, че никога не си бил само ти.

Ти ще се увериш, че има много други като мен.

В кулминацията можем заедно се заблудим, че всичко това не оставя следи и че днес е по-мъдро от вчера.

Можем също да се хванем за ръка и да се маскираме на хора, които си решават проблемите и оставят малките недоразумения зад гърба си в името на общото щастие.

Ти се направи, че ще промениш нещата.

Аз ще се включа с това, че и мен ме интересува дали ще се сдобрим.

И после да започнем на чисто и от начало.

Играеш ли?

вторник, 19 януари 2010 г.

Женски приказки



След малко жените ще започнат да си говорят.

Поздравяват се с две целувки по бузите. Може да са с гарнитура от умалително имe тип „Мило”, „Бейби”, „Шуше” или „Сладурко”.

Сядат една до друга на масата в кафето.

Оглеждат се дали не познават някой по съседните маси. Не... но може някой, който не познават на пръв поглед, да се заслуша в споменатите имена и да направи връзка с трети лица.

Проверяват телефоните си, дали случайно не са в позиция в чантата, че да се натисне някое копче, което по злощастно обстоятелство да набере неправилен човек, който да вдигне и да чуе история, която не трябва да знае. Всичко е проверено – телефоните на масата, нищо не се докосва до тях, дисплеите са нагоре.

Задължително говорят тихо, полутържествено. Дългата предистория води до необходимата кулминация, която е причината за разговора и те се разхихикват. Започват с клюки от общ характер за познати. Дори да си разказват история за трети или чевтърти път, я разказват с въодушевлението на първи.

Използват код. Историята, която е на дневен ред включва герои с кодови имена „Онази”, „Сещаш се кой”, „Неговия приятел”, „Мръсната гад” и „Пълния задник”. По-фин код може да включва и прякори, придобити чрез истории, които са се превърнали във вътрешни шеги, преминали през вицове или други тръби на общата култура и сервирани с асоциация, която изисква една дълга история, за да разбереш какви братовчеди са точно с прякора... а след нея вече не е смешно.

Всяка от тях предварително е измислила какво има за казване. За близостта и сюжета е важно и обменянето на поне една тайна, запечатана с обещание никога да не се изрича на глас.
Жените се въодушевяват. Въздишат. Възмущават се. Изненадват се.

Едната разказва история, която другата веднага поема с думите „Ако бях на твое място, аз пък един път...” и я допява в собствената си интрепретация. Дори и да не се слушат, всяка казва своето – това е правилото.

Двете жени задължително обичат по един мъж. Не е задължително той да е официално техен. Но ако изрекат името му това е като подписване на специален договор за приятелска солидарност, с който обещават никога да не докосват мъж, за който знаят, че другата храни любовни чувства. Други мъже, което не се предлагат на менюто за тази маса са бившите. Най-често те носят името започващо с „Онзи...”.

Жените говорят за секса с гореспоменатите мъже. Всяка двойка такива има собствена прецизна система за оценка. Някои дават олимпийски медали или число от 1 до 10, но това е ако наистина са донесли със себе си и останалите разговори по въпроса, на които да се позоват.

Жените говорят за зодии. Това е важен момент от разговора, защото понякога „Той е скорпион” казва всичко. Не понякога, а по-скоро – рядко не значи нищо.

После си приказват за други жени. Онези, които не обичат най-вече. В гореподписания договор за приятелска солидарност се включва и клауза искренна пълна ненавист към всяка жена, която доближи мъж, който все още се намира някъде между случайното натискане на копчето на телефона, смс-а който „случайно” е отишъл при него вместо до съседа му по указател и името започващо с „онзи...”.

Всички гореспоменати лица са много изрядно проверени в Фейсбук. Важно е за красотата на детайлите да се знае кой с кого излиза, кой какво коментира и най-вече кой с кого се снима. Напълно излишна е вече нуждата да се доверяваме на информация, добита чрез „Не казвай на никого” метода от трети, недостоверни и евентуално заинтересовани персони.

Жените продължават да говорят за други жени, които в миналото на въпросния са играли някаква значителна роля. Може би любовница, може би обект на желание, може би ловец или вечеря. Другите жени вероятно правят абсолютно същото със своите приятелки, ако не на съседната маса, то поне в рамките на същия град.

Основната информация беше обменена и е време за раздяла.

Но десет крачки след нея едната се сеща, че е забравила да каже на другата за онази история, която е мислела още преди това да и разкаже и й звъни по телефона. След този важен за формалното протичане на срещата разговор е време и да се чуе с тези неприсъстващи приятелки, които задължително трябва да получат доклад.

Звучи ти прекалено сложно? Може би се смееш и си казваш „Знаех си аз” или „Дааа, точно така е”, четейки този текст.

Еми това е положението – искаш една жена, получаваш в промоция и двете й най-близки приятелки, и останалите не толкова близки приятелки, и тези неприятелки, които обсъждат с код и неудоволствие горните събития и други, които са чули историята от приятелките на приятелките и продължават да я разказват за развлечение... но какво ти обяснявам – женски приказки.

А сега ме извинете – отивам да се покрия на някой екзотичен остров, защото жените ще ме намерят и убият, защото ви издадох това... :))


сряда, 13 януари 2010 г.

Интересни факти за света и Ина


(с които да забавляваш приятели или да ги отегчиш до смърт)


Днес съм на 26 години 3 месеца и 25 дни. Една от най-характерните черти на моята зодия е маниакалната подреденост. Не говоря от името на всички Деви, но... това изобщо не е вярно.

Следващия си рожден ден мога да празнувам заедно с магьосницата Хърмаяни Грейнджър, героиня от поредицата за Хари Потър, която би трябвало да навърши 30 години на същата дата.

Слонът е почти единствената животина, която не може да скача. Най-високото място, от което аз съм скачала пък (без поражения) беше един 1.5 метров дувар – не звучи много, но когато ти самият си висок 1.5 м. не е малко.



Първото нещо, което нарисувах с дясната ръка, след като счупих лявата си на 8-годишна възраст беше костенурката нинджа Леонардо. А Леонардо да Вични пък можел да рисува и пише с двете си ръце едновременно.

"Трискаидекафобия" е това, което имаш, ако изпадаш в ужас от числото 13. С него си нямам никакви такива формални отношения, защото все се сещам за баба ми, която му се радваше като на щастливо число. А и една от най-любимите ми приятелки е родена на 13-ти.

Звукът пътува 3 пъти по-бързо под вода, отколкото по въздух. За разлика от него, аз прекарах повече от час в задръстване днес. И мога да кажа, че имах късмет...

А когато шофирам най-обичам да пея – много, силно и всичко - без да ме интересува, че хората ме гледат и чуват. Сигурно и Джорджия Браун, вписана в рекордите на Гинес като певицата с най-висок глас в света, обича така да прави... ако шофира, де.

Ако имаш сини очи, ще ставаш все по-блед с остаряването си. Вероятно е това да се случи и на първата ми детска любов, който може да се похвали с чифт прекрасни такива.

За една от най-странните човешки алергии (не си измислям, честно) сочат алергията към упражнения и спорт. Почти мога да се басирам, че и ти като мен, след като прочете този ред веднага си помисли, че може би имаш такава.

Италианският писател Пиетро Арентино е човек, известен с това, че буквално е умрял от смях през 1556. Днес аз пък умрях от смях, когато приятелка ми разказваше как се е преструвала, че умира от смях на глупав виц.

Момчетата на възраст от 12 до 19 мислят за секс на всеки пет минути. На всеки пет минути аз си мисля как сесията наближава и ще ме хване напълно неподготвена, също както всяка зима снегът - София.

И в този ред на мисли - Гугъл се е пръкнал на бял свят като курсова проект на докторантите в Станфорд Лари Пейдж и Сергей Брин, когато са били респективно на 24 и 23 години. Първото нещо, което направих аз с помощтта на Гугъл беше доклад по астрономия за слънцето в 11-ти клас.

Една хлебарка може да живее 9 дни без глава, преди да умре от глад. Иска ми се и аз да можех поне ден така, особено след някой потресаващ купон... като например този за 25-тия ми рожден ден... ох!

На 1 февруари 2005 година, БТК спря напълно услугата изпращане на телеграма. „Няма да има повече телеграми никога”, каза тъжно един колега тогава. А аз написах всичко това, защото ако напиша това, което си мисля, ще решиш, че съм го писала за теб.



понеделник, 4 януари 2010 г.

Точка (с край)


Това е историята на Точка.

Също като много други истории, тя започва с това изречение.

Точка не се появи, за да сложи край на изречение и да го пази да не изпадне от реда. Тя не е замислена и като част от някое мъдро многоточие. Точка не е нито червена, за да похвали някой, нито черна – за да му сбръчи вежди. Точка също така не е нещо далечно, което в последствие става голямо – един и същи размер е независимо дали я гледаш от дланта си или от 10-тия етаж. И в никакъв случай не е това, което разваля хармонията на чисто бялото.

След търсене на своята същност и произход, Точка отметна и това, че не е изпаднала от гърба на някоя калинка, или от джоба на някой далматинец. Не е загубената дъщеря на някое прецизно число. Опита се да бъде Гледна, Пресечна и Повратна, но не намери призвание в това. Не й стана и определението „геометричен обект без размери” – прекалено дълги крачоли. Точка не намери място в края на нито една история или виц.

Пробва да бъде и пиксел, но се оказа скучно за нея. Това я накара да се замисли дали е останала от молив или от химикалка, защото в единия случай трябва да се притеснява от среща с гума.

Напрежението от това търсене я наведе на мисълта, че може да се окаже Критична... но тъй като освен себе си не носи нищо друго, отметна и това като вариант. Понякога й се искаше да носи едно „com” или “bg” след себе си, за да е ясно къде принадлежи... но желанието за това беше кратко и бързо даваше място на още чудене по въпроса „Какво е Точка и къде е нейното място?”.

По принцип на Точка й е приятно да пътува и така разбра, че нито е най-западната, нито най-източната. Не е най-високата или най-студената. Но на Точка не й стана мъчно от това, напротив започна да умува върху други варианти каквито може да бъде.

Затова реши да провери дали е Изходна или Входна... Поседя на един вход, после на един изход и нищо не се случи.

Точка направи списък и реши да провери също така дали е: балерина, кола, философ, счупена запетайка, звук, чаша – наполовина пълна и наполовина празна, оптимист, част от план... и установи, че или не е нито едното, или няма достатъчно информация, за да потвърди окочнателно което и да е от изброените.

Не разбирай погрешно тази история - на Точка не й беше мъчно, че не знае какво е точно (не, няма роднинска връзка и с тази дума), нито самотно, че не срещна нито една друга подобна на себе си точка. Просто искаше да разбере. И търсеше, защото така или иначе си няма друга работа.

И тук трябва да е краят на историята. Само че го няма.

Така, че зависи от теб, драги читателю, да напишеш край на историята на Точка ето тук долу. 

Ако попадаш за пръв път на историята на Точка те съветвам да пропуснеш следващите няколко абзаца сега и да прочетеш първо възможните краища на историята в коментарите.


Край от Ина

Бележка: Мили мои, да ви призная – не зная как завършва тази история. Това е само един от всички варианти, които прехвърлих в главата си в последните дни и категорично не е най-важният или най-истинският. Затова спокойно можем да приемем, че всички тези краища са се случили на Точка.


Ето го и моя:
 

Точка търсела, търсела отговор или по-скоро просто се разхождала безцелно.
А през това време семейство Джонсън сядат да вечерят някъде из Англия. Точно в 19:00. В трапезарията им тип „Идеален дом” Джиджи носи своето прословуто свинско задушено (като всяка сряда в последните 30 години), а Джонатън затъква салфетка в блузата си.


Всеки до днес би завидял на 30-годишното им волско търпение да са най-идеалното и изрядно семейство, всеки би прехапал устни на взаимното уважение и отработена хармония. На начина, по който никога не си повишават тон и как не се разделят и за минута един от друг... До днес...
 

И не че беше някаква специална вечер или нещо... Същата като всяка от 30 години насам... Но...
Точка усети нещо да бълбука в нея... Засили се... и скочи. Така както скачаш с детска радост в басейн – дълга засилка, висок скок иии... ЦОП!!!
 

И след 30 години чашата между Джонатън и Джиджи Джонсън преля.

***
 

А някъде, на съвсем друго, несвързано с историята място, една друга Точка се материализира неочаквано на гладка, стъклена повърхност (или нещо като стъклен цилиндър, но тя не можеше да прецени точно) и веднага задрапа нагоре: „Не искам да се търкулваам! Нямаа!!”, забори се тя със зъби и нокти – абсолютно безрезултатно.
 

Точестото й тяло се плъзна леко по стъклената наклонена плоскост. Без да иска тя погледна на къде се спуска така безвъзратно и опасението й се оправда – към пропаст с гладки, бели камъни отгоре и отдолу, и за да е пълен ужасът - един лигав, розов звяр тамън подава глава отвътре.
„О, боже! Ще умра! Ще умрааа!!!”, записка Точка номер 2. „Уааа! Ето умираам! Даже не се запитах какво съъъм!”, Точка номер 2 задрапа в последните милиметри преди ръба... и падна.
 

А Жоро сложи чашата на масата ухилен и доволен, че е успял да изпие домашната ракия на дядо си... до последната капка!

Извод: Каквото и да е Точка има две сигурни неща: нищо в природата не се губи и всеки малък детайл има предназначение. Още нещо – всичко е добре, когато свършва добре ;)
 

Благодаря ви за прекрасните краища! :)