Плач

Усещането започва някъде в средата на носа.
Изтичва с дребни стъпчици на буболечки бързо нагоре и стига до основата на очите.
От там изрисува долните клепачи с едно движение.
Поражда се нещо средно между смъдене и гъдел. Но без болка.
Все едно а-ха и ще прелееш. Така и става.
Поемаш въздух и не издишаш.
Топката в гърлото започва да пулсира.
Очите се навлажняват.
И плачеш.
Веднъж започнато, е необратимо. Плачеш в резултат, а може и предварително.

Сълзите започват сами да се търкалят по бузите, несиметрични, диамантени и тежки.
Избликват и от основата, и от края.
По миглите, по бузите, по ръцете.
Търсят за вода в теб все по-надолу, от гърлото до гърдите.
Навеждаш се и криеш очите си без да искаш. Сълзите са топли и щедри.
Усещаш как цялото ти тяло вибрира.
Коленете се превръщат в кашкавал.
Гласът излиза като хипнотизирана песен. Няма думи в него.
Чувството на вина и срам се смесват в коктейл и кипват.
Всички затаяват дъх в очакване да съобщиш какво не е наред. Все едно казването променя нещо.

Сърцето ти бие по-бързо. Несъзнателно се връщаш през всички пъти, които си плакал още от първия път, когато си ожули коляното като дете и заплака, без да знаеш защо или някой да те е учил как.
Сълзите никога не се изчерпват. Солени, узрели и лечебни.
Бършеш сълзите бързо и механично - едната буза, другата буза.
Носът отказва да е част от сцената и се запушва в знак на протест.
Мислите изскачат паникьосани пред очите ти и започват да се чудят дали да избягат, дали да се скрият или точно обратното - да задрънчат в пълна сила в такт на сълзите.

Ръцете ти са мокри и все пак минават отново и отново през лицето, пръстите се опитват да запушат очите, все едно ако спреш, това ще реши нещо.
Усещането се оплита несръчно в простора с чистите емоции на щипки, губи равновесие, повлича ги и пада на земята. Причината, която бутна доминото на случването с две ръце, се смесва с останалите в море от причини.

Плачеш. Целият свят седи до теб и състрадателно те слуша и гали по главата. Може би дори шепне нещо да те успокои.
Не е чесно. Може да не е поправимо. Несправедливо е. И подлежи на възражение.
Странно защо този, който те успокоява винаги си мисли, че спирането на сълзите означава, че всичко се е оправило. И те моли да спреш по-бързо.

Плачеш минути, но ти се струва завинаги.
Имаш причина.
Яд. Несправедливост. Липса. Нещастие. Лоши новини. Вина. Лъжа.
Уж в сълзите сме истински сами. Но страданието е уязвимо-видимо и неизбежно някой се присъединява към теб. Дори и да е на другия край на света и плаче по някаква съвсем друга причина, незнаейки за съществуването ти.

Накрая ти олеква.
Дори и да не си намерил решение-биберон, за да затвориш устата на причината.
Обръщаш й гръб и тя се смалява.

Плачем, защото сме тъжни.
Плачем, защото сме наранени. Защото ни е страх.
Плачем, защото някой си отива от живота ни. С или без предупреждение.
Плачем, защото сме отхвърлени.
Плачем, защото дълго сме ходили по грешен път. И защото съжаляваме.
Плачем, защото сме горди.
Плачем, защото сме силни.

И после заспиваме и забравяме.
Защото всичко минава... и лошото, и доброто...