петък, 9 октомври 2009 г.

Безсъние


Не ми се спи.

Цялата стая е затаила дъх, за да не я посоча с пръст в обвинение (или защото е нощ и е заспала?).
Постъпвам цинично със самотата и й крещя: "Какво ходиш след мен като куче?! Какво ти носи това??". Тя ме гледа неразбиращо - че къде другаде да бъде... Все едно.
Безразлично ми е.
Нищо не ме разплаква.
Нищо не ме плаши.
Песните не значат нищо за мен. Не намирам ново за себе си в тях.
Не се сещам и за нищо, което да разтупти сърцето ми.
Не спя и така времето става двойно повече. И двойно по-кисело.
Два пъти повече напълно загубени безплатни минути.

Все още не заспивам.
Чакам несъществуващ влак на гарата и се дразня на всеки, който се качи най-спокойно и продупчи билетче с посока. От кошчето на ръка разстояние мога да извадя лични екзистенциални останки от други хора - "Така си оправих живота" и "Давай го по-позитивно" се търкалят употребени на земята.

Скачам на релсите и започвам да тичам ядосана и убедена, че трябва да отида някъде.
Тичам и не си вярвам. Тялото ми е на предела си. Умората ляга нежна и тежка върху мен още в движение, но вратичката със сънищата все така си заяжда и не заспивам. Все едно. Безразлично ми е... Трябва да понеса и тази нощ като неприятна инжекция.

Така изнервящо и мрънкащо безсъние...

И ето - виждаш ли колко много излишни думи ми трябваха, за да заобиколя простото "Липсваш ми"...

Няма коментари:

Публикуване на коментар