вторник, 15 юни 2010 г.

Мисия 2010



Жена с бежов шлифер и големи слънчеви очила бърза в ритъма на токчетата си, да не би да я изпреварят. В едната си ръка носи луксозна торба от лъскав магазин за обувки. Игнорира минувачите и върви устремена напред.

Трак-трак-трак-трак.

Токчетата млъкват на светофара и жената изчаква зеления сигнал. До нея спира такси. От задната седалка й се ухилва друга жена с бежов шлифер, големи очила и фалшиви мустаци. Светва зелено. Първата жена пресича на пешеходната пътека, а таксито продължава с мръсна газ по булеварда направо.

Жената с приказливите токчета свива в малка уличка в дясно. Подминава вход на жилищна кооперация. Поглежда нагоре и свирва с уста таен сигнал. Чака няколко секунди и продължава надолу по уличката. Когато се скрива зад ъгъла, от входа излиза руса жена... с шлифер и големи слънчеви очила и се запътва наляво към булеварда.

Първата жена се забързва. Подминава детска площадка. После няколко кафенета. Влиза в следващото. Минава покрай масите. После зад бара, в кухнята. Излиза през задния вход и се втурва да тича. Стига до трамвайна спирка и се качва почти в движение на потеглящия трамвай.

Сяда до прозореца и поставя торбата на земята до себе си. Поема си дъх. Няколко седалки по нататък, с лице към нея, седи жена с къса червена коса, бежов шлифер и големи слънчеви очила, със същата торба, оставена на земята. Двете жени си хвърлят няколко секунден поглед и после всяка се вглежда като хипнотизирана през прозореца.

На следващата спирка жената с червената коса поглежда часовника си и слиза, а тази с говорещите токчета остава. Една спирка. Две. И слиза.

Трак-трак-трак-трак. Свива покрай сградата. Прекосява малко вътрешно дворче. Оглежда се и след като установява, че няма никой наоколо се хваща с две ръце за аварийната стълба на блока и започва да се катери максимално бързо, предвид токчетата. Стига до последния етаж и се мушва в отворен прозорец.

- Оххх! Измъчих се! – казва, като оставя торбата на земята. Срещу нея, в малката стаичка на дивана са се разположили жената от таксито и тази с късата коса от трамвая. Техните торби са наредени до дивана.

- Говори ми! – ухилва се жената с фалшивите мустаци. – Минах през цялото околовръстно! После играх шах в парка и продавах хотдог на будка, само и само да се уверя, че никой не ме следи.

Тази с червената коса се обажда:
- А аз прекарах 2 часа в една библиотека преди да успея да се измъкна през прозореца на дамската тоалетна!

Чува се щракване на ключ и в малката стая влиза русата жена и поставя своя плик до вратата. Заключва два пъти и слага резето.
- Маршрутът ми минава през канализацията на града, момичета! Не ми говорете просто за трудно предвижване! – казва от вратата и се запътва към дивана.

Миг тишина. Стаята е почти празна. Срещу дивана има голям телевизор, а покрай малката масичка за кафе – две-три кръгли табуретки. Нищо друго.

Момичетата се споглеждат и свалят шлиферите, очилата и маскировките си.

...

Кари, Миранда, Саманта и Шарлот се разполагат на дивана и табуретките.

Кари взима дистанционното от масата и включва телевизора. Вървят реклами.

Всяка отваря торбата си... и изваждат по две-три бири на торба. Ссссст - отварят си по една.

Отпускат се и се заглеждат мълчаливи в телевизора – рекламите точно привършват, докато Шарлот не проговаря замислена:
- Момичета... Цялото Световно ли ще е така? Не се ли уморихме вече да се правим, че не обичаме футбол??!

сряда, 9 юни 2010 г.

Минутка за реклама



Изтягам се в леглото. Обръщам се на другата страна. И започвам да се унасям. Мислите и денят отшумяват от главата ми. И както задремвам вече, ми се струва, че вратата се открехва. Някой се промъква. Съвсем леко отварям очи, за да не си личи, в готовност да скоча от леглото и да изненадам противника.


Цък-цък-цък-цък - чувам. Не виждам никой. Хммм... да не би да сънувам?! Причуло ми се е...

Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп. Друг звук... Да не откачам??

Отварям очи и поглеждам вратата – съвсем леко е открехната, но никой не е влязъл... Поглеждам към пода и...

- Какво по дя....?!?! – зяйвам в изненада.
Срещу мен са се наредили шише шампоан, червило и други мазила.

- Добър вечер! – изписуква шампоанът срещу мен – Тук съм да ти припомня, да ме ползваш, защото заслужаваш най-доброто и твоята коса на всяка цена трябва да е най-прекрасната! Да не забравиш да ме ползваш със съответния балсам! Сияй от здраве... да, де, разбра ме – имай най-здравата и блестяща коса на света!

- А аз! А аз! С мен ще имаш най-зашеметяващите мигли, 500% обем, 300% плътност и блясък в очите! – минава пред шампоана спирала за мигли.

- А аз съм за да имаш най-съблазнителните устни, в най-удивителен вид за целувка... – търкулва се червило.

- И белите зъбиии! И белите зъбииии!!! Заслепи слънцето!!! – пастата за зъби се нарежда най-отпред.

- И да нямаш косми, все пак! Кожата ти да е несравнимо гладка!!– лентички студена кола маска заобикалят шампоана.

- И диетичен студен чааай!!! Разхлади лятото!!! – бутилка студен чай блъсва пастата за зъби и вече седи на притеснително близко разстояние от мен.

Чудя се дали да крещя и гледам съдържание на шкафче от банята срещу мен да ми говори!!! Не само не вярвам на очите си, но ги търкам отново и отново. Даже се ощипвам, за да се уверя, че не е сън. Още звуци нахлуват в стаята. Още продукти.

Летящи дамски превръзки обикалят лампата, хванали се за крилца и пеят:
- Нас вземи и се забавлявай и в ОНЕЗИ днии!!!
Писъкът е заседнал в гърлото ми. Сигурно ми има нещо. Халюцинации??! Спирам да пия!!!

- А трябва да сме модерни, нали?! Тогава с мен прането изпери!!! – еднометрова змия от прах за пране прекосява пода и спира при козметиката.
 Искам да изкрещя, но не излиза звук. Побърквам се, това ще да е.

Кутия със зърнена закуска се върти на един ръб: „От килцата ти се отърви и с мене закуси”. Кисело мляко за прокарване я надвиква – „Редовен стомах, весел живоот!!!”. Хапчета се нареждат във форми на пода: „Болката пребори и не го мислиии”. „На промоция сме ний – диетична вода пий!!!” – шишета танцуват кан-кан. „И бебето е сухо! Няма по-сухо как да стане!!!”, пеят хор от памперси. Най-полезното масло... „Никой няма да ти устои”... „Бъди уникална!”... „Отслабни!”... „Лесно-вкусно. Вкусно-мусно!!!” – подправки се превръщат във фойерверки...

- ААААААААА!!!! Какво става тууук!!!???? – избухвам.
Стаята замлъква, продуктите замръзват на местата си и ме гледат втрещени. Тишина 2, 3 секунди... Неформалният лидер, шампоана, плахо казва:

- Ама... ти... ти си мъж?! – още 1 секунда тишина, обръща се към останалите: СБЪРКААЛИ СМЕЕЕ СТАЯТАА, ХОРААА!

Продуктите започват да се изнасят лека-полека. А на шампоана му става леко неудобно и отново ме заговаря:
- Копеле, извинявай, ей такова! Объркали сме се, сори! Имаш ли жена в къщата?
- Не. Сигурно... съседката? – отговарям... на шампоан (!!!).
- Грешка е станала явно... трябваше да припомним на жената за всички нас, както всяка нощ в съня й... но сме се объркали... Повече няма да пускаме парфюмите да вървят напред... както и да е... Спокойно, разминахме се с каса бира на стълбите – идва, идва. Лягай и заспивай сега, ние сме грешен плод на въображението ти... нищо не си видял! Айде, лека!


понеделник, 7 юни 2010 г.

От Discovery, с любов



Епизод 1 - Маркиране на територия


Маркиране на територия - начин да отбележиш по собствен невидим, но осезаем начин хората около себе си, които считаш, че принадлежат на теб.

С присъствие, с жестове, с миризма. С истории. Със случайно споменаване на имена. С очертаване на глутницата и нейните граници. А също така с поставяне на етикети, като например: „той ми е приятел”, „това е най-добрата ми приятелка”, „моята компания” и т.н. в смисъл на „той е мой, и тя, и те и изобщо - ако имаш нещо взимане-даване с тях, трябва да знаеш, че те са си мои... и да се съобразиш с това”.

Навлизането на непознат обект в рамките на маркираната територия е обезпокоителен акт на агресия. Най-просто казано – непознатият обект идва да краде. Някои използват термина „открадване” – крадеш хора, прибираш си ги вкъщи, слагаш ги на библиотеката както са си със запушена уста и вързани ръце и си ги гледкаш. Трофейчета. В крайна сметка сега са си твои и можеш спокойно да ги маркираш като такива. Тези, откраднатите обекти, пък от своя страна развиват Стокхолмски синдром и започват да си харесват живота на „откраднати”.

Ето, на Илияна изключително много й харесва у нас, откакто я „откраднах”. Аз самата съм крадена нееднократно, даже забравих на кой съм била в началото.

Маркирането на територия ти създава усещането за тежка отговорност на гърба.
Събуждаш се нощем, проверяваш дали всички откраднати са по местата си, броиш си своите – да не би някой да липсва и лягаш угрижен с мисълта дали вратата е достатъчно тежка, дали прозорците са масивни и защитени и кой ли броди отпред, за да ти открадне твоето.

Маркираш ежедневно. Демонстрираш мястото си, връзката си с живота на най-любимите същества, да не би някой чужд да се превърне в „теб” за тях. Полагаш грижи твоите хора да са добре препикани.

Все едно на някой ще му пука, когато тръгне да навлиза в маркираната ти територия...

сряда, 2 юни 2010 г.

Понякога



Понякога правим малки неща, които ни водят без да знаем към изненадващо големите.
Понякога не ги правим.

Една различна точка, запетая, абзац или липсваща дума щяха да пренепишат историята по съвсем друг начин, нали така? Ето например:

Цял ден си е все вторник... разсеяно и еднакво ежедневие... Без особени емоции и чувства.

Той излиза от вкъщи. Непланирано, абсолютно му е все едно дали ще излезе или не. А също и дали да тръгне на ляво или на дясно, веднъж излязъл от входа.

Влиза в кафене, пие кафе... с малък ром. Сам.

После просто върви по улицата. Носи всичките си истории и мисли върху тях. Не че нещо особено се е случило, просто си разсъждава... Непозната жена го хваща за ръката в движение, както вървят един срещу друг на магистралата от хора. Той се сепва леко и спира да види дали се познават.

-    Мога да ти кажа нещо за живота ти, ако искаш? Няма да ти гледам на ръка или да ти предскажа, че ще станеш много богат, обещавам – жената се усмихва леко. Не прилича на улична гадателка или шегобийка.

Той вдига вежди с недоверие и отваря уста в изненада. Тя продължава:

-    Играта е една и съща винаги, това го запомни добре. Каквото и да правиш, където и да ходиш, колкото и да израстваш – всички пътечки се наливат в един и същи път накрая. Позволявай на себе си понякога да си смел и да правиш това, което е на сърцето ти, а не това, което егото ти иска.  Не е ли облекчение някой да ти го каже на улицата? Дори и да не вярваш в тези неща... Ще я срещнеш, обещавам ти... А може и вече да се е случило и да не знаеш още – жената седи близо до него и го гледа в очите, говори бързо и превъзбудено-тържествено.

Той понечва да си тръгне, шокиран, с пренебрежение да излезе от странната ситуация. Но тя отново го спира:
-    Не се шашкай - познавам те, ти мен – по-скоро не. Иначе от къде ще знам, че имаш малка дупчица в десния джоб на това яке, в която изпадат стотинки в подплатата понякога. Любимият ти ден е сряда и не обичаш да поздравяваш хора, с които много бегло се познаваш на улицата. От къде би знаела напълно непозната жена и точното разположение на бенките на гърба ти и че като дете не си обичал народна топка, защото си мислел, че все някой път ще ти счупят носа, което и се случва по-късно... На кой си казал всичко това, че да може да ми каже...

Би попитал: „От къде знаеш?!”, но от устата му не излиза и звук. Залита леко назад. Сигурно е номер. Това трябва да е някакъв номер. Иначе как се спря точно на него от всички. На улицата. Оживената. По която хората се придвижват като автомобили, без да спират и без да се оглеждат, вървейки хипнотизирано едни срещу други.

-    От къде знам ли, искаш да питаш? Ами, защото аз написах твоята история... – каза младата жена кратко, усмихна се и пусна ръката му...

Как си обясняваш това и как свършва историята? Моля те кажи ми, че и аз да знам, тук долу в коментарите: