Вкарване във филм – know-how

В твоя собствен филм ти си:

И сценаристите-интриганти, които се чудят как да убият героя ти по колоритен начин. Или поне как да го измъчат качествено преди края на началните надписи.

И претенциозният режисьор, който вика „сцената - от начало”отново и отново.

А също и капризната звезда, която забравя да научи репликите си, но пък за сметка на това успешно намира думи да се скара с всички наоколо. Пие, закъснява и се успива. Представяш си се като изненадващо добра комбинация между Джоуи, Кари Брадшоу, Мики Маус, Ханибал Лектър, Батман и Хари Потър.

Второстепенните герои са плод на твоето въображение... така че, в ролите пак си ти. Въпрос на интерпретация.

Ставаш и операторите, които фокусират всеки детайл от фона като най-важен.

Господин продуцента също си, който иска филмът да се случи с минимално количество вложение за максимален резултат. И обичаш да заплашваш останалите „себе си” как ще спреш средствата за продукцията.

Създаваш и специалните ефекти – изобилие от специални ефекти, които придават на „Матрицата” и „Аватар” един семпъл вкус. Записваш звук на куршум с токче на дамска обувка и микрофон.

Ти си и декорите, и трето борче, втора редица, и осветителите, и гримьорите. Дори си и собствените фенове, които обикалят снимачната площадка я за автограф, я да си покажат задника пред очите на игнориращата ги звезда.

Носиш на себе си кафенце в почивката... един вид мил жест към измъчените ти, работохолични и нервозни превъплъщения.

В твоя собствен филм още от първата минута звучат напрегнати цигулки. Динамичните кадри бягат с все сила от логиката. Историята започва, вплита се с друга, отклонява се и се разсейва, докато не осъзнаеш, че миниатюрен детайл от началото е бил най-важен и променя коренно сюжета.

Има и любовна история, екшън, зомбита, драма... и още драма, плюс две-три зомбита. И параноя. Грешни предположения, които са толкова абсурдни, че чак са математически верни.

От нарцисизъм или мазохизъм (да го наречем „мазрицизъм”) гледаш филма отново и отново. Разказваш го и го изиграваш отново, за да спреш дъха си – нали си и собствените си безмилостни критици.

Накрая седиш в киносалона и набиваш пуканки докато гледаш реклами на себе си. Стискаш палци на главния герой (тоест - ти) да успее да преодолее успешно препятствията... викаш му даже към екрана: „Дръж се!”. Презираш злодея... който впрочем отново играеш ти. Въздишаш на романтични сцени и подскачаш на седалката, когато изненадат нашия човек в гръб.

Понякога си ръкопляскаш, понякога напускаш салона от възмущение. Умираш от смях... Съпреживяваш и участваш едновременно. Казваш си „Знаех си аз” – като теглим чертата, няма край, който да не си предположил от началото. Иска ти се да го беше дръпнал от Арена, за да не даваш тържествено пари, за да се вкараш в този филм... Даже не е 3D...

И най-интересната част е... да ви кажа ли или да не издавам развръзката??........


Филмът се оказва сериал от милиони епизоди поне в 9 ½ от 10 случая...