Плач

Усещането започва някъде в средата на носа.
Изтичва с дребни стъпчици на буболечки бързо нагоре и стига до основата на очите.
От там изрисува долните клепачи с едно движение.
Поражда се нещо средно между смъдене и гъдел. Но без болка.
Все едно а-ха и ще прелееш. Така и става.
Поемаш въздух и не издишаш.
Топката в гърлото започва да пулсира.
Очите се навлажняват.
И плачеш.
Веднъж започнато, е необратимо. Плачеш в резултат, а може и предварително.

Сълзите започват сами да се търкалят по бузите, несиметрични, диамантени и тежки.
Избликват и от основата, и от края.
По миглите, по бузите, по ръцете.
Търсят за вода в теб все по-надолу, от гърлото до гърдите.
Навеждаш се и криеш очите си без да искаш. Сълзите са топли и щедри.
Усещаш как цялото ти тяло вибрира.
Коленете се превръщат в кашкавал.
Гласът излиза като хипнотизирана песен. Няма думи в него.
Чувството на вина и срам се смесват в коктейл и кипват.
Всички затаяват дъх в очакване да съобщиш какво не е наред. Все едно казването променя нещо.

Сърцето ти бие по-бързо. Несъзнателно се връщаш през всички пъти, които си плакал още от първия път, когато си ожули коляното като дете и заплака, без да знаеш защо или някой да те е учил как.
Сълзите никога не се изчерпват. Солени, узрели и лечебни.
Бършеш сълзите бързо и механично - едната буза, другата буза.
Носът отказва да е част от сцената и се запушва в знак на протест.
Мислите изскачат паникьосани пред очите ти и започват да се чудят дали да избягат, дали да се скрият или точно обратното - да задрънчат в пълна сила в такт на сълзите.

Ръцете ти са мокри и все пак минават отново и отново през лицето, пръстите се опитват да запушат очите, все едно ако спреш, това ще реши нещо.
Усещането се оплита несръчно в простора с чистите емоции на щипки, губи равновесие, повлича ги и пада на земята. Причината, която бутна доминото на случването с две ръце, се смесва с останалите в море от причини.

Плачеш. Целият свят седи до теб и състрадателно те слуша и гали по главата. Може би дори шепне нещо да те успокои.
Не е чесно. Може да не е поправимо. Несправедливо е. И подлежи на възражение.
Странно защо този, който те успокоява винаги си мисли, че спирането на сълзите означава, че всичко се е оправило. И те моли да спреш по-бързо.

Плачеш минути, но ти се струва завинаги.
Имаш причина.
Яд. Несправедливост. Липса. Нещастие. Лоши новини. Вина. Лъжа.
Уж в сълзите сме истински сами. Но страданието е уязвимо-видимо и неизбежно някой се присъединява към теб. Дори и да е на другия край на света и плаче по някаква съвсем друга причина, незнаейки за съществуването ти.

Накрая ти олеква.
Дори и да не си намерил решение-биберон, за да затвориш устата на причината.
Обръщаш й гръб и тя се смалява.

Плачем, защото сме тъжни.
Плачем, защото сме наранени. Защото ни е страх.
Плачем, защото някой си отива от живота ни. С или без предупреждение.
Плачем, защото сме отхвърлени.
Плачем, защото дълго сме ходили по грешен път. И защото съжаляваме.
Плачем, защото сме горди.
Плачем, защото сме силни.

И после заспиваме и забравяме.
Защото всичко минава... и лошото, и доброто...

Препоръки към мишката

Мишката се изправи на задните си крака и си каза: "Хъх, къде съм - тук става нещо?!". Без да му мисли много реши, че не трябва да е на това място по това време. Захвана се с лапички на стената на лабиринта скочи на пода на лабораторията и избяга.

Другите мишки да си тичкат насам-натам колкото искат, тази конкретно беше успяла да си даде сметка, че това не е естественото развитие на живота й и е време да се вземе в ръце и да започне да живее както си трябва.

Тази мишка е моят герой.

Опитвам се да се залъжа, че аз не тичам в лабораторен лабиринт.
Обаче по-скоро гледам усърдно в краката си.

Хоп коридорът свършва, и хоп - нов коридор, правя се че откривам Америка. Казвам вещо на другите мишки от къде да минават, къде да не ходят. Убеждавам се, че това е всичко - стени, стени, сирене, задънена улица, тайна врата, друг коридор, сирене... и така до премаляване.

Всъщност съм изпуснала нишката защо на първо време съм влязла в лабиринта.
Какво търся в него - сирене или изход? Какво ми носи това да минавам по едни и същи емоции, да се хващам в едни и същи капани... Какво печеля? Какво залагам?

Дано ти се случи, както и на мен, да помислиш по въпроса какво точно правиш, за да зацикляш в едни и същи ситуации, с уж различни хора, но неизбежно със същите казуси. Да успееш да видиш толкова далеч, че да разбереш от къде започва всичко и защо.

Да намериш приликата между това, което се случва днес и това което се е случвало преди. Така ще знаеш как всичко свършва и започва веднага от начало. Като при изтерзаните призраци от филмите, които отново и отново преживяват момент, който искат да променят.

Пожелавам ти и да се хванеш, ако хитруваш със себе си. Ако се налага дори да се издебнеш в гръб, да потърсиш сметка на себе си или да си подслушаш най-вътрешните размишления.

Да разбереш ако се лъжеш майсторски, че това няма нищо общо с нещо малко, но значително, което без да искаш търсиш как да компенсираш. А също ако и това е една и съща емоция, която се вселява в ново лице, за да ти даде лъжлива възможност за решение на уравнението.

Дано можеш и да си простиш, ако осъзнаеш, че си лъгал себе си дълго време. И да помислиш какво да направиш, за да излезеш от лабиринта направо през стената в един чисто нов свят. Запазвайки, разбира се, знанието що е то топла вода и чудото на колелото.

Действай смело - котките са въпрос на въображение.

Помни - няма правилно постъпване или верен отговор за всичко. Никога не си загубен, когато имаш себе си. Каквото е трябвало да се случи се е случило, не го носи със съжаление. Каквото трябва да се случи, ще е навреме в мястото и часа на срещата, независимо дали ти имаш намерение да се появиш или не.

Набирам се на стената за пореден път, едва намирам сила в ръцете си да издигнат цялото си емоционално тегло със спомените, дреболийките, моментите, предсказанията и изводите.

Тогава ти ми пожелай късмет - и дано падна на земята... а не в друг лабиринт...

Изкуството на преструвката

Бялата овца иска да е черна.

Черната всеки ден се прави на сива... с брокат по вълната.
Сивата си бръсне главата и мълчи.

Не можем да устоим на това да се виждаме интересни от очите на хората.
Не е важно кои са те, важно е аз кой съм, нали така? Гледаме останалите с очакването, че ще ни разпознаят, а когато те погледнат към нас - извъртаме глава с театрален жест... е, все пак...

Дебнем Вниманието като опитни ловци и се хвърляме с цяло тяло върху него, за да го притежаваме и обръщаме към себе си.

Дерзаем да сме модерни, ако не се получава - правим точно обратното. И това също е модерно - да си неразбран. Колкото си по-неразбран, толкова по-голям творец си.

Даваме всичко от себе си, за да принадлежим към група. Ако не ни приемат в групата - нищо, има една цяла такава от непринадлежащи към първата. Комерсиалното некомерсиално. Дяволът носи Прада, а ние не - защото е прекалено комерсиално...

Ръкопляскаме силно със синтетична усмивка, за да забележат останалите как ние оценяваме представлението.

Преструваме се на по-слаби, но преливаме от миниатюрните дрехи. Заставаме в ужасно неудобна поза, за да съвпаднем с контурите на "секси", ако не се получава сме омагьосани принцеси, значи.

Симулираме оргазъм, гледайки в очите някой, който претендираме да обичаме.

Правим се, че правим нещо съществено с живота си.

Играем, че сме по-умни отколкото сме. Гледаме останалите с поглед № "Аз знам нещо, което ти не знаеш".

Смучем самочувствие на близалки. Работим на пълен работен ден имиджа, в който искаме околните да вярват. Другите не ни заслужават...

Демонстративно не слушаме чалга, не пием бира, не викаме за този футболен отбор и не гласуваме. Носим тази марка. Не носим другата, защото е просташко. Не гледаме телевизия. Протестираме и гледаме кога скачат другите, за да знаем кога и ние да скачаме.

Махаме етикети с кола маска и отчаяно се опитваме да си залепим други.

Оставяме предметите ни да говорят за нас.
Колата. Часовникът. Дрехите.
Те определят избора на думи, когато на някой му се наложи да те напсува.

Всеки се преструва на друг, а другият скача в твоите обувки.
И не защото много обичаме да влизаме в роли... просто понякога не обичаме достатъчно себе си.

Online ексхибиционизъм: животът на другите

Живеем животите на други хора.
Влизаме в роли. Играем. Преиграваме. Аплодисменти - завеса.
Не само ние, де, всички го правят. Ако си offline не участваш - не се сърди, човече на другите, че те забравят.

Живеем заедно в Facebook. Всеки със своята профилна снимка, която е преминала самооценката за най-добрата снимка изобщо. Напиваме се, снимаме се и се тагваме. Имаме 100 човека общи приятели, значи сме най-добри приятели, нали така?

Казваме си най-добрите и лоши новини в Skype. Радваме се със скоби двуеточия, имаме в помощ и мимики като (dull), (think), (wasntme). Дори се търкаляме по пода от смях.
Изясняваме отношения в мейли. Пишем писма, които подписваме с "ххх". Знаем всичко, защото Google знае всичко.

Обичаме се с sms-и. Запечатваме моменти в клипчета и ги пускаме отново и отново, а защо ли не направо в Youtube?

Пием кафе в дълги телефонни разговори по мобилния. Толкова много безплатни минути, толкова малко батерия...Разнищваме дилеми по жицата, даваме си съвети, казваме си тайни. Научаваме клюките най-първи. Постоянно знаем какво става с всички до познатите, с които сме ходили заедно на детска градина.

Гледаме моменти от живота на другите, снимки на напълно непознати, които някой леко познат е коментирал. Преструваме се, че се радваме за сватби, бебета, годишнини - Like.

Сменяме relationship статуса - много е важно всичките ти 300 приятели да усетят разликата между твоя Open и Complicated relationship. Виждаме с очите си тайнството на възникване на приятелството - общите познати вече са си приятели.

Присъстваме на събития, дори ако не сме ходили никога на тях. Подкрепяме каузи от куртоазия. Показваме приятелство и любов, чрез покана за апликация. На ти сърцето ми, дай ми усмивка и да не забравиш да си нахраниш животното.

Социализираме се на живо като си говорим колко е гадно да седиш в Facebook по цял ден. Обединяваме се от идеята, че това не е истинско свързване с хората. И после пак сме online и гледаме екрана, като да е прозорец към целия ти свят, събран в няколко пиксела.

Аз си обичам и Facebook-а и Skype-а. Обичам да знам подробностите и историите. Не мога да се виждам с всички всеки ден, освен по този начин. Нямам нищо съществено да крия за себе си, също така. Опитвам се да живея открито както online, така и offline.

Няма да ме чуеш да казвам, че това е за хора, които си нямат друг живот. Но не спирам да си мисля, че това е лесният начин да живееш живота на другите и да оставяш на тях да живеят твоя. И забравяме понякога, че това съвсем не е истинският живот.

* * *
Преди месец за пръв път се сдобих с камера.
Обадих се на Жени по Skype, говорихме си, както всеки ден, само че този път се и гледахме. Пием кафе, мълчим си от време на време и обсъждаме наши си работи. И ей така небрежно, без изобщо да се усетя, запътих пръст към носа си, спрях се на сантиметри. "Спокойно, бе бубе, бъркай си в носа!", вика Жени и се смее.

Забравих и че се гледаме, да. Едно време колко беше лесно да си гризкам ноктите между две бележки без никой да разбере за това... ех!

Та всъщност важно ли е всички да знаят всичко за теб?
В реално време.
И да го гледат.
Съпреживяват.
И да го коментират?
И най-вече - познаваме ли се истински по този начин?
Все едно ходиш по гащи в стъклена къща... понякога не си даваш сметка, че има възможност да те наблюдават, понякога го правиш от чист ексхибиционизъм...

* * *
Стига толкова мислене, че Илияна излезе онлайн...