Не си онлайн? Out of Space си!

публикувано @ webcafe.bg

„Обичам моя компютър, защото приятелите ми живеят в него” - неизвестен Интернет мислител.

Разни хора смятат, че общуването в Интернет не е истинско, реално общуване.

Разни хора се обединяват от идеята заедно да презират онлайн комуникацията. Не е истинско, казват. Твърдят, че не може някой да ти е приятел или любим само защото цъкате часове в скайп.

Аз казвам - откъде накъде да не е истинско?

Разните хора ми отговарят - ами не е на живо.

Така е, съгласна съм, но не седиш ли все така зад всяка дума, която казваш на някой познат или непознат. Не е, можеш и да лъжеш, отговарят ми Разни хора.

А може и да ти е много по-лесно да кажеш истината, отколкото да излъжеш някой на живо, казвам аз.

И така до безкрай. Обичам да дразня Разните хора за Интернет общуването. Толкова се вживяват как живото общуване е незаменимо.

Ходиш на работа по цял ден и се прибираш пребит като куче - с колко човека се виждаш на живо тепърва? И като си теглиш чертата на бюджета - колко петъка можеш да отделиш за веселба по барове с живи хора? А хората, които живеят в чужбина, щом не са тук, вече не са ни приятели ли?

С чужбина не се брояло, казват ми...

Разните хора продължават - как може :-* да е истинска целувка?

Защо пък да не е? Когато се случва във фантазията, е даже много по-красива и идеална.

Еми именно, пенят се Разните хора. Интернет общуването се случва във фантазията ти, ти си тълкуваш емотикончетата, паузите, статусите както си пожелаеш, без това задължително да е реалността. Създаваш си илюзии.

Оффф, и вие с вашите риалити фетиши... Защо, когато имаш още една възможност да си комуникираш с някой, да не я използваш, тъй като не била „наистина"?

Стани от компютъра и си намери офлайн живот, злобеят Разните хора.

Аз си имам офлайн живот, благодаря. Имам си достатъчно приятели, излизам, когато си пожелая, благословена съм с работно време, което определям сама. Пътувам насам-натам. Ад-вам си още хора в офлайн живота. Социализирам се лесно на живо, водя небрежен разговор с непознати, когато съм в настроение. Празнувам с непознати разни празници от време на време, а някои от тях ми стават приятели. И даже повече.

Но после се прибирам и си отварям компютъра. И тогава мога да се видя и с Илияна в Австрия, и с Жени през една улица, и с Рижо на Плиска - едновременно. Без нито един от тях да страда, че не съм му отделила достатъчно време и внимание. Без нито един от тях да се чувства пренебрегнат по отношение на разговор.

Ами да - можеш ли да говориш на живо с трима души, които се намират на три различни места и се вълнуват от три различни истории? Не можеш, знаех си. И всичко това да се случи за половин час, докато съм си вкъщи по пижама.

И аз обичам моя компютър, защото приятелите ми живеят там.

За една колежка се оказа, че в ICQ-то й живее бъдещият й съпруг, с който се запозна там и до днес са си щастливо женени... но тя нямаше да го знае, ако си беше загасила компютъра и се беше опитала да намери на случаен принцип този човек на живо. Там, където той, непознавайки я, никога няма да й покаже веднага какъв човек е всъщост... даже обратното - по-склонен е да облече его-поза, която да го предпази от поредната кучка, която ще му разбие сърцето.

За друга приятелка Интернет беше единственото, с което си опази офлайн връзката в продължение на 5 години, защото с нейния мъж се преследваха буквално по цял свят и за тези 5 години не успяха да поживеят на територията на една и съща държава. Но днес живеят...

Който не му се общува по нета - заповядай, чувствай се свободен да си намериш подходящите хора на живо и да синхронизирате времето си така, че да се социализирате без лицемерие, пози, фасони, интриги и т.н.

Офлайн общуването, ще се съгласите, е замърсено от толкова емоции, които влагаме без да искаме, защото го приемаме за даденост. И не го оценяваме, затова е лесно да лъжем хората или да им говорим зад гърба. Или да им се усмихваме, а в същото време да си мислим колко са си прецакали живота.

Разните хора защитават офлайн общуването, само защото вече излиза на мода да мразиш онлайн общуването. Иначе си пилеят безплатните минути на живо да псуват колегите си, да лъжат приятелите си, че ги боли глава и не могат да се видят днес, да дават грешни телефони на непознати, за да не се видят на живо повече....

Не се заблуждавайте - Интернет общуването е напълно необратимо.

Няма повече постарому, скъпи Разни хора.

Без лоши чувства,

Ваша,

И. :-* ;)) (hug)

След свършването на Света

Няколко последни бавни тласъка... и...

- Свърши ли? – пита Жената.

- Даа... – отговаря след няколко секунди Светът.

- Баси, не си го представях така... - казва тя и се обръща с гръб към него, за да я прегърне.

- Какво искаш да кажеш? – пита Светът леко засегнат.

- Ами не знам... представях си земетресения, цунамита, катаклизми, извънземни, зомбита-канибали, безвъзвратната загуба на интернет, а и даже не сме 2012... Малко съм разочарована, честно казано. Нали не се сърдиш?

- Амиии... аз такова... да почина малко и ще пробвам да свърша пак, по-така... както си го представяш... – казва Светът леко смутен.

- Ммм... както си решиш... но, извинявай! Знам, че Светът свършва веднъж само... и Втория път вече ще съм подготвена, няма да приема изненадата по същия начин. Все едно да ти разкажат един и същи виц два пъти, като за втория ти обещаят, че ще е много, ама много смешен... аз така си мисля, де... просто споделям с теб...

- Много си нахална, не мислиш ли? – фръцва се Светът и се обръща с гръб към Жената.– В момента свършвам за милиони хора, а ти капризничиш... Всеки иска да е както си го е представял... Влез ми малко в положението... Едни искат да тичат истерично и да пищят, правя го за тях. Други искат да достигнат до хора, които не са наблизо за последен път, гледам да им го осигуря. Трети пият шампанско като за последно и се отъркват в пари, които не могат да похарчат повече... Всеки се сеща за някой любим, иска да прегърне семейството си – правя всичко възможно, това е голямо напрежение... И на туй отгоре съм тук при теб сега и ти ми казваш, че не си си го представяла така... Еми, извинявам се! Угаждам на милиарди хора, ти си недоволна... това е толкова типично... женско...

- Ами, какво да направя?! Цял живот слушам легенди за как ще свърши Светът. Не съм и мечтала да присъствам. Имах определени очаквания от всички филми, книги, истории, легенди, новини - ето ти свърши и сега нищо... даже аз трябва да те гушкам, а не обратно... И не ми се прави на важен, господинчо, защото ако не бях гризнала от онази ябълка, нямаше да си започнал даже... – въздъхва Жената драматично и дръпва одеалото към себе си.

- Ужасна жена. Ела тук да те повторя...!!! – Светът се обръща към нея и спуска ръце под завивките.

- Не искам... много си лош... ето, споделям ти чувствата си, а ти мислиш само за е****… Плюс това си свършил вече, гаден егоист такъв, изобщо не помисли за мен! Това е толкова типично... мъжко!

- Ама, мила... ще се погрижа! Как искаш да свършиш? Искаш ли да ти направя едно цунами, или предпочиташ торнадо, вулкан... каквото кажеш, не искам женицата ми да е недоволна... – умилква се Светът, готов да свърши за втори път заради жена.

- Мммм добре... ама ме изненадай наистина!... И мили... свали си чорапите този път, моля те...

Къде е Логиката?!

- Добър ден, госпожице! Вие ли сте Ина Герджикова? – мъж с кафяв шлифер, шапка и тефтерче в ръка стърчи на прага ми след нетърпеливо почукване.

- Да, аз съм. Кажете?

- Да се представя – частен детектив Едикойсев. Търся Ви във връзка с едно разследване, по което заподозряният е Ваш познат и бих искал да ако можете да ми дадете информация за него.

- Да, разбира се. С каквото мога да помогна. Сериозно ли е?!

- Случаят не е лишен от сериозност, но по същество – колко добре познавате обекта на нашето разследване - Логиката?

- Питате дали познавам Логиката? Да, знаем се. Бегло... Не се поздравяваме, но се уважаваме. Знам как мисли и къде ще сбърка, но сме прекалено горди, за да си говорим за това. Сигурно тя също знае много неща за мен... Но както Ви казах, нямаме много взимане - даване. Тя май е доста близка с Пълната липса на логика. Свързахте ли се с нея, може би са заедно?

- Да, опитваме се да установим и тази връзка, но... и от Пълната липса на логика също няма следа.

- Какво се е случило с Логиката? Загазила ли е нещо? Добре ли е? – питам разтревожено.

- Да довършим с въпросите и ще Ви кажа колкото позволява разследването – отговаря детектив Едикойсев и отново се навежда над тефтерчето си. - Нещо друго, което е важно да знаем за Логиката, във връзка с разследването ни? Телефон, адрес, особености, подробности? Кога я видяхте за последно? Държеше ли се подозрително?

- Ами, както вече Ви казах – не сме близки с Логиката. Обикновено я виждам, когато минава по другия тротоар – понякога не е сама, а с мъж на име Точни Моментов. Но, моля Ви, кажете – какво се е случило, какво е направила?

- Госпожице Герджикова, да Ви призная, това е един от най-оплетените случаи в моята професионална практика. Логиката очевидно не работи сама – нейн съучастник е Пълната липса на логика. И двете са едновременно заподозряни и жертви в този случай и тъй като липсват напълно, никой не може да си обясни какво, защо и как се случва. Не са намерени тела, а отпечатъци – навсякъде. Очевидно е имало борба между Логиката и Пълна липса на такава.

- Това е ужасно! И сега? – питам и се правя, че ми пука, че нито има Логика, нито – нейната Пълна липса.

- Потърсих Ви, защото изглежда последното нещо, което е оставила Логиката, е адресирано до Вас послание, което да отворите и прочетете, в случай, че има нещо, което засяга случая.

Отварям плика с моето име, вадя бележката и я прочитам на глас:

 - „Инка, права беше, че за нищо не ставам... от тук нататък прави каквото знаеш...”

Детектив Едикойсев изведнъж смръчи вежди и насочи ръка професионално към кобура си:

- Госпожице Герджикова, очевидно сте замесена в случая... ще Ви помоля да се обърнете с гръб, да поставите ръце на тила и да не оказвате съпротива... Всичко, което ще каж...

* * *

Детективът не успява да довърши репликата си, защото го блъсвам и се затичвам по стълбите надолу. Тичам до изхода, отключвам колата и отпрашвам с най-старшната газ. Отварям прозорците до долу и паля цигара, докато умело се измъквам по малките улички на града. Оня глупак Едикойсев, викам си, сигурно още слиза по стълбите. Радиото крещи „Every me and every you” на Placebo... Увеличавам го до край... че ме дразни как тропат труповете на Логиката и Пълната й липса в багажника...