понеделник, 21 декември 2009 г.

Аз, мен, себе си и Его



Коридор.

Тесен, не много дълъг. Накрая врата, разбира се (че какво друго?).
Луминисцентни лампи мигат нервно по стените с цвят „мляко със синя акварелна боя”.
„Ззззз”, казват лампите, „трак-трак-трак” отвърщат токчетата и съм пред вратата.
Поглеждам часовника си. Прокашлям се тихо и почуквам. 2 пъти, категорично. И натискам дръжката.

– Заповядай, Ина. Влез! – леко дрезгав глас, все още не притежаващ съответна визия.
Стаята е ненужно-драматично тъмна. Прилича на кабинет на изпълнителен директор. Щорите са пуснати и виждам силует на бюро и стол с гръб. Точно пред мен пък има една малка трикрака табуретка, смешно ниска.
– Седни – казва Гласът делово.

Поглеждам леко подигравателно към столчето, но добре – сядам.
– Да заобиколим любезностите и да преминем към същината – Столът се върти леко наляво-надясно, все още с гръб.
– Не съм готова до край с годишния доклад за 2009, но мога да резюмирам в общи линии изводите за четвъртото тримесчие – казвам сериозно.
– Ина, Ина... цялата ти работа е такава! – Столът се обръща и в него седи... моето Его. Изглежда като суров, безизразен анимационен мафиот. – Защо идваш да се виждаме, като няма свършена работа? Защо няма свършена работа, като навлизаме в новогодишния период на равносметки? Криза е, не се притисняваш, че ще те уволня, очевидно много смела мисъл...

– Ох, я престани... тъпа сценка – казвам, излизайки от сценката шеф-подчинен. Ставам и ритвам столчето. До мен се появява червен диван, бюрото със стола се превръщат в кресло с масичка. Лягам на дивана и Егото ми излиза на светло и сяда в креслото. Сега изглежда като Фройд. Запалва си цигара и казва с немски акцент:
– Добре, мило момиче, кажи ми всичко – какво те тормози от последната ни среща? Каквото и да е е свързано със секс, да знаеш...
Поемам дълбоко дъх и затварям очи.
– Еми пак е Нова година. Последната почти не я усетих, все още имам чувството, че е началото на септември. Догодина ще стана на 27, хората около мен се женят, раждат си деца, а аз...

– Ооо, моля те, престани с това... А пък междувременно работеше за световна компания, започна да учиш магистратура, пишеш в известни списания, караш много скъпа кола, пътува из Европа, изглеждаш все по-красива и по-слаба – правиш каквото си искаш и с когото си искаш, това кажи на забременяващите си приятелки и сгодени бивши любови – Егото ми вече се е превърнало в Саманта Джоунс и вири нос на маса в скъпо кафене в Ню Йорк. – Ще ти е мъчно, че не можеш да се занимаваш само със собствените си желания след много малко време.

– Вече се чудя дали приличам повече на Кари Брадшоу или на Бриджит Джоунс – казвам мрачно тази шега, която си подхвърляме напоследък с приятелки и когато отварям уста да продължа, Егото ме прекъсва...
– Не се притиснявай, момиче (сега изглежда като възрастна гадателка, а на масата пред нас се появява кристално кълбо и кафенето се превръща в шатра), и теб ще те удари сляпата неделя... Виждам мъж... Висок...Не те е забравила Съдбата, спокойно... Много те обича вече, търси те...
– Охххх, и ти с тези глупости! Знам всичко до тук – да, имам късмет, имам идеи, мога да правя много неща и мога да бъда която си искам. Но винаги има „но”... просто се чудя дали цената на това, че получавам всичко друго е това да не получавам любов в най-простия и буквален смисъл на думата...

– Еми това е положението – едни получават едно, други - друго. Но не напълно едното, или напълно другото. Не бъди неблагодарна. Чашата е винаги наполовина пълна – Егото скача на масата във формата на дебел, лилав и ухилен до ушите котарак. Кристалното кълбо се превръща в аквариум със златна рибка, Егото вкарва дебела лапа вътре, изважда златната рибка и я изяжда. – Напълно самодостатъчни сме си.

– А пък аз чета една книга, в която се казва, че именно ТИ си причината да не съм спокойна и доволна по съвсем класическия начин. В нея твърдят, че Егото е това, което пречи на любовта да се случи... – плесвам Егото с един вестник, за да слезе от масата.
– И какво от това? Сега да оставим да се подиграват с нас ли? Или да ни погазват чувствата? А за какво са ни чувства и без това?? Като Егото пречи на любовта, тогава да го махнем и да се повлачим по корем и да се помолим да не ни оставят, или да поревем за нещастието си, слаби и гърчещи се на пода, това ли искаш? Веднага назначавам ампутация на Егото, няма да се бавим и минута! – сега се превръща в един 10-сантиметров доктор Хаус, който удря с детска ярост обувката ми с бастуна си.
– Не казвам това, бе, Его... И стига с тези превъплъщения... – Егото се превръща в огледало, което уж ме отразява и си слага ярко червено червило.

– Не е въпросът какво нямаме, а какво имаме и какво можем да придобием – оправя си черната, секси рокличка. – А няма нищо, което да не можем да придобием. Ако ли има, то значи е нещо, което Съдбата ни казва, че не ни трябва всъщност.

– Ние, ние, ние... писна ми, знаеш ли??! Искам да се разделим за известно време... Събирай си багажа и да те няма.
– Аз ли да се изнасям? Ти си у нас в момента – ти се изнасяй – казва Егото със смешно тънък глас на надута мишчица.
– Его, уволнявам те! Дразниш ме, пречиш ми, говориш ми колко сме самодостатъчни и се тъпчеш с отрицателните ми емоции...
– Добре. Млъквам. Но да не дойдеш да плачеш при мен, когато видиш момчето с другата, или когато те изолират приятелите, или когато... няма да усетиш как ще се върнеш, тичайки при мен да сме си само ние...
Махвам с ръка и пред Егото се отваря драматично врата с мрънкане.
– Айде, Его, марш.
– Не искааам. Недееей! – Егото се влачи на колене и трие размазана спирала - А аз те обичам! Знам, че не го показвам, но те обичам най-много!
 Стиска ме и се опитва да ме задържи, докато аз се пробвам да се изкопча.
– Его, пусни ме!! – бия го с юмруци.
– Няма! Обичам те! Няма да те пусна!
– Пусни меее!!! – свличам се надолу, за да се измъкна от капана на прегръдката на Егото, но не успявам – Чу лии? Остави ме на мира! Всичко свърши! Мразя те! Мразя те! Мразя те!
– Глупачето ми! Забрави ли, че казваш всичко точно наобратно! Значи ме обичаш!

– Добре, обичам те! – отпускам се.
Егото се усмихва хитро и победоносно. Мълчи премерен брой секунди.
– А аз теб – не! Излъгах!

 * * *

– Стоооп!!! – крещи глас през мегафон.

Лампите светват. Чуват се колела на преместващи се камери. Тълпи от асистенти, технически работници и масовки засновяват наоколо. Декорите се разглобяват. Режисьорът продължава да се възмущава с мегафонен глас:

– Тези сценаристи малоумни ли са!??? Какво е това?? Имаме страхотна героиня и някакъв напълно изсмукан от пръстите измислен герой Его - това съответства на напълно празен кино салон! Вместо да има нещо екшън, любовна история, горещи сцени и интриги ала-бала... Я го махнете този Его да видим какво ще излезе. 15 минути почивка и започваме снимките отново със сцената в коридора. Марш на работа, мързеливци!


понеделник, 7 декември 2009 г.

Предложение към Съдбата


(във връзка с оптимизирането на моето скромно съществуване)

Уважаема Съдба,

Моля да бъдат добавени следните функции към Живота ми с цел по-лесното му и ефективно протичане. Считам, че добавянето им е важно, за да изгладим комуникацията помежду си и да не бъдете занимавана повече от моя страна с незначителни казуси, които могат да бъдат разрешени по технологичен път. Към тази молба прилагам списък с предложенията ми за оптимизация.

1. Save as
Ето от това имам нужда когато паркирам, благодаря, с черешка на върха!
Тази функция ще спести време по отношение на опитите „проба-грешка”, като същевременно запази ценния житейски опит. Добавянето на Save as… към живота ми ще допринесе в сферите на кулинарията (чувствително), академичния ми успех в университета, вземането на нелогични любовни решения, съобщаването на неприятни новини и влизането в конфликт с други човешки същества.

2. Backspace
Изобщо не Ви моля за нещо толкова голямо като „да върна времето назад” или „да променя хода на съдбата”, в никакъв случай. Може да се каже, че това е една PR опция, необходима за козметични промени. Тя ще изключи напълно случването на малки гафчета, които усложняват Вашата работа в последствие, неприятни, случайно изпаднали реплики, издаване на тайни, излагане пред хора, пиянски засрамващи вечери и така нататък. Например: „Така ли казах? Неее... (цък-цък-цък) Това имам предвид”.

3. Undo
Една по-сериозна опция, с един по-сериозен потенциален принос към по-щастливото ми битие. Добавянето на Undo в моето съществуване ще помогне на поправянето на грешките, които преговарям преди да заспя, макар че са с отдавна изтекъл срок на годност. Разбира се, не разчитам да е неограничена, но тази функция, припомням, ще улесни особено работата Ви по моята история. Unlove и Unsay са още две подфункции, които заслужават да се разработят в отделни възможности.

4. Hide
Защо е необходимо да зареждам всички ненужни емоции всеки път като започне песен, или чакам на светофар, или си мия зъбите? Процесът на съществуването ми ще се олекоти съществено, ако не обмислям „Ами ако...” и „Какво ли ще стане, ако...” варианти, които не са необходими за изпълняването на дадената, настояща задача. Необръщането на внимание на дребните дразнещи факти ще помогне за влагането на повече внимание във важните неща и респективно в моето развитие като човек. Ако е възможно, нека Hide опцията да работи и с досадни хора, благодаря!

Няма да бъда нескромна и да искам и Paste функция, с помощта на която направо да пренасям мислите си в съществуване, но при успешно интегриране на горните опции към Живота ми, ще бъде разработено като отделен проект.

Вярвам, че съм достатъчно зрял и отговорен човек, за да използвам тези възможности разумно.

Надявам се молбата ми да бъде удовлетворена.

Искрено Ваша,

И.

P.S: А ето това бутонче как да се разберем да го махнем? Да се черпим нещо, а?

сряда, 2 декември 2009 г.

Ако бях на твое място...



Обичаме да даваме акъл. Това е нещо, което се отдава идеално на всеки.
Както е с готвенето – един ще каже да се добави сол, другият ще настоява за захар...

Или като с вицовете! Всеки знае вариант, по-смешен от твоя и няма търпение да те прекъсне, за да го каже.

Всеки си мисли също така, че можеш да обуеш неговите обувки, за да се чувстваш много по-добре отколкото във своите, а дори не пита дали носите един номер. Може да ти каже как да свършиш работата си по-добре или направо – защо изпадаме в детайли – може да се справи с живота ти като с детска игра за 5 минути!

Дава ти мнение, после съвет, или по-точно - гореща препоръка, всъщност маскирано настояване... и после – казах ли ти аз, колко е глупав този човек да не ме слуша??

Старата мома казва на момичето как да спечели някой мъж.

Беднякът има гениални планове как да похарчи парите на богатия. Щастливият обяснява „нещастие за начинаещи” на плачещия.

Дебелият учи слабия как да отслабва. Грозният оправя яката на красивия.

Никой не излиза от вкъщи без джобове, заредени с умни съвети, за да спаси останалите. И няма търпение да срещне някой, за да напълни ръцете му със съвети, да изглади гънките по живота му, да му обясни точно кое как се прави.

Гледаме в паницата на другия. Съветваме го тактично. После му казваме честно къде точно бърка. След това ясно му даваме да разбере, че е в грешка. И после вдигаме ръце – да се оправя (или „ти си знаеш си най-добре” – в превод: прави каквото искаш, троши си главата като не ме слушаш).

Настояваме. Критикуваме. Редактираме. Превъртаме. Поправяме. Задраскваме. Съдим. Сърдим се или се подиграваме.

Всъщност си губим времето да викаме Неволята за някой друг, вместо да се занимаваме със сложното задвижване на машината на собствените си случвания.

* * *

Слушам съвети както слушам музика.
Едни песни ми харесват, знам им текста, помагат да се чувствам по-добре. Други ме карат да цъкна следващата песен по-бързо. Някои ми се забиват в главата, пея си ги без да усещам. Има и такива, които мисля, че за нищо не стават.

В някой виждам точния момент, в който се намирам и дори помагат от време на време. За други съм сигурна, че няма да се случат на мен. Имам любими „изпълнители” на съвети и такива, които просто не мога да взема на сериозно.

А когато някой реши да ми „пее” по-упорито не му спестявам това да го попитам – а кой ти каза, че пееш по-добре от мен??

Така де, дай смислен съвет, но гледай да си го прилагал и за себе си един-два пъти. Никой няма да изпие шишенцето с етикет „Отрова”, само защото го уверяваш горещо, че нищо няма да му стане.

Симфонията от съвети е във финалните си акорди. Следващото парче е собствената тишина, където това как постъпват другите, как са се справили или как са станали по-добри и по-бързи, няма значение.

И от там нататък се оправям и без съвети – искам, не искам.